И аз се смея над сърцето си – и изпълнявам волята му....

                                                                                     Йохан Волфганг Гьоте                        

През девет царства в десето живеел малък принц. Той притежавал неповторима красота. Косите му имали сребристият цвят на сияйната луна, а очите - синевата на небето.

- Сине, ти си пълно копие на майка си – Сияйната Луна. Тя се върна в своя свят, но винаги ще бди с любов над теб.

- Знам татко. И аз я обичам. – отговаряло гордо момчето.

Изминали години. Принцът възмъжал и дошло време да се задоми. Стичали се в двореца посланици от различни кралства. Всяка принцеса мечтаела да стане негова съпруга.

- Не проявявам интерес. Много е грозна. – отсичал рязко принца. Не желаел да се покори на бащината воля и да си избере обикновена царска дъщеря.

- Искам моята съпруга да е с подходящо потекло. Трябва да е дъщеря на Слънцето.

- Сине, ти не знаеш какво искаш. Такава принцеса не съществува. – отговарял изненадан владетелят. 

- Друга не желая. – упорствал непокорният принц и отивал на лов. 

Това било любимото му занимание. Всеки ден излизал сам, яздейки своя расов кон, а надвечер се връщал с убит хищник. Изминали няколко години. Принцесите отчаяни спрели да изпращат посланици за брак. Принцът се прочул като недостъпен и взискателен мъж. А той продължавал да мечтае за своята Слънчева принцеса.

Един ден след като излязъл на лов решил да напусне пределите на своето царство. 

- Няма за какво да бързам да се прибирам. В двореца никой не ме очаква. – мислил си той.

След това пришпорил в галоп своят бял жребец. Така неусетно навлязъл в Черната гора – владение на коварна и могъща магьосница. Усетила го баба Яга, рядко имала гости, а шумът на конските копита я привлякъл. Грозната вещица била омагьосана от красотата на принца. Неговият образ се запечатал като клеймо в съзнанието й, прогорил сърцето й. Тя го последвала слабо осъзнавайки , че се излага на смъртна опасност. Прикрила се зад близките храсти, за да може да се любува на величествената му осанка. В същото време принцът бил нащрек в непознатата гора. Дърветата хвърляли мрачни сенки, а наоколо се стелела гъста мъгла. Дълбоко в себе си съжалявал, че е навлязъл сам в зловещите земи. Дочул шум зад гърба си започнал да стреля инстинктивно. Гората потръпнала от пронизителен писък и всичко притихнало. Дори мъглата страхливо започнала да се отдръпва. Приближил се принцът, надникнал зад храстите и ахнал изненадан. На земята лежала грозна като смъртта вещица. В първия миг му се приискало да избяга, но размислил. Той бил воин на честта и не можел да изостави беззащитна жена. Прегърнал я внимателно и с нея се качил на коня си. Тя лежала отпусната в скута му. Трябвало да я закара час по-скоро в двореца. Там царският лечител щял да се погрижи за нея. За беда бързо се стъмнило и принцът изгубил ориентир в непроходимата гора. За негов късмет попаднал на малка къща на кокоши крака.

- Трябва да е домът на вещицата. Тук ще я превържа, а утре ще потеглим към двореца – помислил си с облекчение той.

Така и сторил. Къщичката била малка, тясна, а отвътре и прашна. Изглеждала необитаема.

Огледал се принцът и открил някакъв стар плат с който било покрито пропукано огледало. Разкъсал го, промил с вода раната и превързал вещицата. Бил бърз и опитен така че тя да не изгуби много кръв. След това изморен легнал на съседното легло. Неусетно заспал. Дори не усетил как една малка жълта змия тихо и бавно се увила върху китката на ръката му. После го ухапала със злобен пламък в очите. Изохкал в съня си принцът , но продължил да спи дълбоко. При неговото стенание баба Яга се пробудила. Бързо осъзнала какво се е случило и се разбесняла:

      -  Ах, ти глупава змия! Какво направи?! Това е принцът на живота ми. Как можа да го отровиш?! Сега ще умре.

- Но принцът за малко не те уби, Господарке?! Заслужава да отмъстя за теб. – просъскала змията, но като стрела се скрила под леглото. Познавала необузданият гняв на властната вещица.

Макар и отпаднала баба Яга скочила да прави магия. Трябвало да го спаси въпреки всичко, защото на този свят всеки обича някого. А днес тя била открила своята голяма любов.

Изминали дълги четири дни. Прислугата в замъка била притеснена. Царят бродел като призрак из пустите коридори на двореца. Непокорният му син бил изчезнал. На петия ден принцът се прибрал бял като платно, слаб и печален. Бил променен. Очите му блуждаели все едно не е на този свят.

Зарадвал се безкрайно владетелят. Вдигнал голямо празненство в чест на единственото си дете. Искал синът му да се усмихне, да осъзнае колко е обичан от всички. Желаел да се върне предишната му жизненост. В разгара на празненството дошла огромна свита от няколко посланика и войни. Всички те били скъпо облечени, доспехите им блестели от злато и скъпоценни камъни.

- Идваме с портрет на нашата прескъпа принцеса – дъщерята на Слънцето.

Царят залитнал на трона от изненада. Принцът до него гледал безучастно. Портретът на момичето бил прекрасен. От него блестяла девойка с неземна красота.

- Става за съпруга. - промълвил разсеян принцът след като го погледнал.

За да заглади неловката ситуация царят нагостил щедро посланиците. Уговорили и датата на сватбата. Така принцът се оженил за най-красивата принцеса с достойно за него потекло. Но очите му били все така тъжни и блуждаещи. През деня бродел тих, блед и умислен. Дълбоко в себе си останал непокорен. Само нощем се изпълвал с живот. Тогава влизал в една къща на кокоши крака, а там го чакала тази, която наистина обичал.