НЕПРЕДВИДЕНА СРЕЩА
Трябваше да отида в Техеран във връзка с годишното събрание на ИБТК (Ирано-Бългериан Транспорт Къмпъни). С мен пътуваха още трима души - Александър Бумбаров (Бумбето), Васил Вушев (доверения юрист на Славчо Първанов) и Томчо Томов (гл. счетоводител на СО МАТ)
Поради липса на директен полет до Техеран, билетите ни бяха София - Москва с „Балкан” и Москва – Техеран с „Аезофлот”. Аз не бих избрал този маршрут, а както обикновено с преспиване в Атина или Никозия. Но... през Москва било по-евтино.
Пристигнахме надвечер в Москва, а самолетът за Техеран беше рано сутринта на следващия ден. Резервации за хотел естествено нямахме. Куфарите ни останаха на летището, а ние носехме само дипломатическите си куфарчета. Вушев притеснено обясни, че имал някакъв познат в търговското ни в Москва и му се бил обадил още от София. Щял да дойде да ги вземе с Томчо от летището.
“Добър ви път”, отсякох аз.
Техният човек дойде и те заминаха с него. Беше февруари и термометърът показваше минус 22 градуса по Целзий, а облеклото ни не беше в синхрон с тази ниска температура. Поне да бяхме с ушанки. Елегантните меки шапки, които стърчаха на главите ни, почти не ни вършеха работа.
“Сега я втасъхме. Какво ще правим цяла нощ тук? Поне да беше през деня, щяхме да се поразходим из града.”, с право започна да се безпокои Бумбето.
Аз не исках да му разправям, че съм попадал в много по-тежки ситуации, защото нямаше да може да разбере. Той беше за първи път в Москва, по-скоро само на летище Шереметево, на десетки километри от центъра.
“Все пак ще измислим нещо. Само не се разкисвай!”, опитах се да го успокоя.
“Видя ли онези хитреци как се изнизаха като мокра връв? А този чукундур можеше и нас да ни вземе със служебната си кола, да ни остави в някой ресторант и на връщане да ни прибере.”, продължи разстроено Бумбето и не забрави да спомене по особен начин някои от неговите близки.
След това се сети за нещо и каза с надежда в гласа:
“Ти като си бил толкова пъти в Москва, не може да не измислиш нещо.”
“Бумбе, какво ще кажеш да пийнем водка, но по руски, в приятна компания?”
“Ха, какво щял съм да кажа. Ще кажа, че говориш бабини деветини. Какво друго?”, отговори насмешливо.
“Добре, хайде да потърсим телефон.”, предложих аз.
“Какво да го търсим, ето ти там телефони.”, обнадежден отговори Бумбето и ми посочи няколко телефонни будки в ъгъла на залата.
Отидох до една будка и помолих момичето да ми развали една банкнота, за да мога да телефонирам. То с готовност изпълни молбата ми, а аз „забравих” да си прибера три рубли.
Навремето нямаше сегашните електронни бележници, на които една от основните задачи е да направи мозъците ни по-лениви. Затова много неща трябваше да се помнят или пишат. По навик, аз предпочитах да не прибягвам към хартията и разчитах повече на паметта си.
Добре че беше така, иначе откъде можех да измисля номера на Коля (Николай Николаевич, който по мое време беше главен лекар в Руската болница в Техеран)
Избрах номера и след малко се обади познатият ми женски глас.
Казах си името, но отсреща настъпи пауза.
“Дали пък не съм се предоверил на паметта си и това да не е Ира?”, помислих разстроен.
“Какво? Кой? Къде си?”, дочух аз няколко въпроса едновремено.
“На Шереметево съм и реших да ви се обадя.”, отговорих аз.
“О, Господи! Наистина ли? Момент, сега ще ти дам Коля да се разберете с него.”, каза Ирочка.
“Ти ли си наистина? Кажи веднага, човече, че е вярно!”, на телефона беше Коля.
“Разбира се, че съм аз. Кой друг? Не можех да кацна в Москва и да не ти се обадя.”, отговорих аз.
“Стой до главния изход, но не отвън на студа и не мърдай, веднага тръгвам с “Волгата”., нареди той.
“Коля, така ще загубим излишно време. Ще взема такси, ти само ми кажи как да обясня на шофьора къде да ни закара, защото аз, макар и да съм бил у вас, може и да не се оправя. Мога ли да взема и моя приятел, който пътува с мен до Техеран?”
“Ти откога си се научил да задаваш такива тъпи въпроси? Не те ли е срам?”, засегна се Коля и даде подробни указания как да отидем у тях.
Излязохме навън, взехме едно такси, предадох на шофьора получените указания и тръгнахме. Шофьорът каза, че самият той е от този район и няма да имаме никакъв проблем.
Когато позвънихме на вратата на апартамента, Ирочка и Коля веднага ни отвориха и започнаха неизменните прегръдки и целувки.
Бяха получили нов апартамент в същия блок и явно се гордееха много с новата придобивка. Добре, че не бяха си сменили и номера на телефона. Съблякохме се и влязохме в хола, където на масата седяха двама души. Единият познах веднага, (бяхме почти връсници , но той вече беше един от водещите професори в ракетостроенето, член кореспондент на Академията на науките на СССР), но другия виждах за пръв път. Като ме видя, Виктор (Витя) направо се побърка от радост. Ира и Коля нарочно не му казали, кой ще дойде. Отново прегръдки по руски.
Местата ни вече бяха приготвени със съответните чинии, сребърни прибори, кристални чаши, салфетки. За разлика от доста рускини, Ирочка беше страхотна домакиня. Масата бе отрупана с какво ли не, разбира се, едър червен хайвер, сельодки, кисели краставички, меса и други салати. Бумбето се ошашави, но скоро влезе в крак.
Оказа се че Витя и Володя(така се казваше непознатият) дошли малко преди нашето идване и още не бяха “загряли”.Започнахме, но така както само руснаците умеят. Пием, замезваме и пак пием, но не с близване, а при специалните наздравици и до дъно. Разказвахме си спомени, вицове, майтапи. Бумбето, който нямаше респект от какъвто и да е език, веднага се включи в шегите и разказа куп прекрасни вицове, които, разказани на неговия “неповторим” руски, бяха още по-забавни. Ирочка я заболя корема от смях и отиде в кухнята да си почине, но скоро се върна пак – после нямаше да може да си прости, че е пропуснала нещо. Коля и Витя, които седяха от двете ми страни, един през друг ме прегръщаха, аз тях също. Просто не можехме да се нарадваме на тази случайна среща.
Володя, който се оказа, че е генерал лейтенат от въздушните сили, също разказа изключително смешни истории и вицове. Въобще настроението беше страхотно. Когато руснакът е с истински приятели на маса, освен да пие, знае и как да изживее подобна среща.
По едно време Ирочка донесе една нова седемструнна китара и ми я подаде. Хитрушата знаеше, че мога да свиря на китара и да пея добре с мощния си глас. Това предизвика нов подем в нашата веселба. Следваха песен след песен и разбира се, поредната бутилка изстудена водка.
Към четири часа решихме да си тръгваме. Витя отиде до телефона да се обади. Нашите домакини настояваха ние с Бумбето да останем, но аз им обясних, че няма смисъл, защото самолета ни е след три часа и половина и помолих да ни извикат такси. Тук обаче скочи Витя, който току-що влизаше при нас и каза веднага да му се извиня. Без да питам защо, аз театрално му се поклоних и му поисках прошка. Той доволно се засмя и каза, че ще уреди въпроса с транспорта.
Криво-ляво се облякохме, сбогувахме се по руски с Ирочка и Коля и с не съвсем сигурни и праволинейни крачки се отправихме към изхода на сградата. На улицата вече чакаше черна “Волга” с военни номера и перденца. Качихме се и потеглихме. Оставихме Володя, а ние продължихме, но когато видях, че влизаме в един парк, започнах бързо да изтрезнявам.
Спряхме пред една бариера. От будката излезе дежурният офицер, но Витя отвори прозореца и преди офицерът да дойде при нас, му каза нещо. Бариерата веднага се вдигна и ние продължихме. Витя ми обясни, че “времено” живее тук. Спряхме пред един хубав блок, той слезе от колата и се сбогува с нас.
“Витя, няма ли да имаме проблеми при излизането от центъра?”, попитах аз, разбирайки много добре къде сме се набутали.
“Бъди спокоен! Ваня, закарай другарите на Шереметево, а на излизане, ако възникне нещо, веднага ми се обади!”, каза той на шофьора.
Когато приближихме бариерата, същият офицер отново излезе от караулното помещение, но като позна колата, даде знак да се вдигне бариерата , а на шофьора махна с ръка бързо да изчезва. Ваня не чака втора покана и с “мръсна газ”, както се пише сега, профуча под още не напълно вдигнатата бариера. Олекна ми.
Когато пристигнахме на летището, заварихме оклюмали нашите двама “дезертьори”. “Големият” приятел на Вушев ги върнал на летището още в десет и половина, защото... сутринта имал “ Много Важна Работа”, факт, който достави истински Кеф на Бумбето..
© Христо Запрянов Todos los derechos reservados