Сините й очи бяха помътнели от болка. Петър имаше чувството, че жената не може да фокусира погледа си и се съмняваше дали изобщо вижда нещо.

 - Как сте, госпожо? - попита с треперещ глас той и погледна към пътя. Нямаше никакви коли и в двете посоки. Внезапно го обзе вцепеняващо усещане за безпомощност.

  Клепачите на жената потрепнаха, а по бузата й бавно се търкулна самотна сълза. Някаква птичка изчурулика безгрижно в храсталаците край пътя. Петър изпсува под носа си и трескаво започна да мисли какво да прави. В това време пострадалата лекичко помръдна устни, сякаш се опитваше да каже нещо. Нищо не се получи и устата й отново застина.

  - Ще се оправите. Всичко ще бъде наред - каза Петър окуражително и клекна до нея.

  Жената простена и повдигна ръката си. Дланта й висеше отпусната, като пречупено крило. Беше малка и нежна с оформен по детски маникюр. Петър се поколеба за секунда, а после внимателно я пое. Пръстите й потрепваха ритмично.

  - Много ли Ви боли? - промълви той и старателно огледа ранената жена от главата до петите. Не се виждаха никакви открити рани, само няколко зачервени петна от ожулване. Какви обаче бяха вътрешните наранявания и дали имаше счупвания, беше невъзможно да се определи.

  Петър погледна към смъкнатата презрамка на потничето и към добре оформената гърда, която беше изскочила навън. Поколеба се. Струваше му се, че замъглените очи на жената следят всяко негово движение.

  - Всичко е наред - каза той и с непохватно движение издърпа презрамката нагоре, покривайки гърдата й. - Така е по-добре.

 Жената само въздъхна и притвори очи. Петър изчака за момент, за да се увери, че тя все още диша, остави внимателно ръката й на асфалта и изтича до колата. Извади от чантата си една памучна фанела и се върна обратно.  

  - Ще я поставя под главата ти, за да се чувстваш по-удобно - каза той, като се опитваше да не обръща внимание на неприличната поза, в която краката й бяха аранжирани от ужасния инцидент.

  Петър внимателно повдигна главата на ранената жена и подпъхна фланелата отдолу. Лицето й се сбърчи в болезнена гримаса, а клепачите й запърхаха уплашено.

  - Няма нищо, няма нищо. Опитвам се да ти помогна.

  Очите й отново се отвориха. Бяха се прояснили значително, но все още си личеше клеймото на страданието.

  - Бла... го... ддд... - прошепна едва чуто тя, като с мъка движеше устните си. По красивото й лице беше изписано огромно напрежение. 

  - Недей да говориш, недей! Не се напрягай! Ей сега ще дойде...

  Ами ако никой не дойде да помогне? Ако не се появи кола? Колко ли дълго може да издължи тя в това състояние?  

  - Боли - изхленчи тя и брадичката й потрепери жално.

- Къде те боли, миличка? - попита Петър със задавен глас.

- Гърбът... и  краката ми... не мога... не мога да ги помръдна.

- Ще се оправиш, само спокойно.

- Идват ли?

- Идват, мила, идват - каза той и очите му се напълниха със сълзи.

  Петър се изправи и започна нервно да се разхожда напред-назад. Никога в живота си не беше се чувствал толкова безпомощен. Отново опита да се свърже по мобилния си телефон, но нищо не се получи. А времето продължи да си тече бавно и тягостно.

  Жената нададе гърлен стон и протегна ръка като удавник. Петър бързо отиде до нея и коленичи на асфалта. Пръстите й се извиха, впивайки се в гърдите му. В очите й се четеше неописуем ужас.

  - Умирам - каза тя с изненадващо спокоен глас и потрепери. - Не ме оставяй сама.

  - Тук съм, миличка, тук съм, до теб.

 Тя притвори очи и въздъхна тежко. Ръката й бавна се отпусна. Петър я гледаше уплашено и целият трепереше.

  - Дръж се, моля те, моля те. Не може просто така да...

Тя не отговори, но ясно се виждаше, че все още диша. В следващите пет минути жената се посъвзе. Ужасът, който я беше обзел, постепенно изчезна. Успя дори да повдигне леко глава и да се огледа наоколо.

  - Видях го - каза тя.

   Петър я погледна замислено и попита:

   - Кого?

  - Този, който ме блъсна.

  - Недей да говориш! Пази си силите!

  - По-добре съм вече - каза тя, като се усмихна измъчено.

Той отговори на усмивката й и почувства огромно облекчение. В сърцето му се прокрадна плаха надежда, че всичко ще завърши добре. С всеки изминал момент самочувствието му се възвръщаше.

   - Знам, че ти е много тежко, но искам да ми кажеш какво чувстваш. Трябва да знам по какъв начин да ти помогна - каза със спокоен глас каза Петър.

  Тя сбърчи чело и го погледна неразбиращо.

  - Идва ли линейката?

  - Тук няма покритие. Няма как да...

  - Оооо не, не, не. Това е невъзможно - простена тя.

  - Трябва или аз да те закарам до болницата, или да отида да извикам Бърза помощ и да те оставя сама. В твоето състояние обаче, мисля, че не трябва да те местя. Така че...

  - За нищо на света не ме оставяй сама.

  - Другата възможност е да чакаме да мине някой, но това може да отнеме доста време...

- Страх ме е. Моля те, не ме оставяй сама! - каза тя със задавен

глас и започна да плаче.

  - Недей, само недей да плачеш. Няма да те изоставя.

  - Качи ме в колата! Няма друг начин.

  - Но ако...

  - Мисля, че краката ми са счупени, но ще издържа. Давай, не се колебай! - каза тя, преглъщайки сълзите си.

  Петър погледна разтревожено към неестествено изпънатите й крака, чудейки се какви ли беди би могло да причини преместването. По нежната й кожа нямаше рани, но дали това означаваше, че костите не са натрошени?

  Жената изпъшка и с мъка се подпря на лактите си. За момент подбели очи и се олюля, но Петър бързо я подхвана и я изправи в седнало положение.

  - Правим грешка, страх ме е да не пострадаш още повече - изломоти той, придържайки крехкото й тяло. Мисълта, че може да я нарани, се стовари като воденичен камък върху него.

  Тя не отговори, само пое дълбоко дъх и се опули в краката си. Тялото й се напрегна, сякаш се опитваше да ги помръдне. Левият й чехъл се разклати леко и се изхлузи от стъпалото й.

  - Мога да си мърдам пръстите - каза тя с обнадежден глас.

  - Браво, мила, браво! Всичко ще се оправи, нали ти казах.

 Тя кимна и притеснено дръпна поличката си надолу. Не можа да постигне това, което искаше.

  - Сякаш някой нарочно се е подиграл с мен - промълви тя, извръщайки свенливо погледа си настрани.

  - Не се притеснявай. Важното е, че...

  - Събери ги! Събери ми краката! Няма да мога сама. О, Боже!

  - Ще те заболи.

  - Знам, че ще боли, по дяволите. Имаш ли изобщо представа какво чувствам? - изписка нервно тя, а след това добави: "Извинявай!"

  Петър се наведе, внимателно я хвана за глезените, а след това бавно събра краката й. Гърбът й се изви в агония, но тя стисна зъби и не издаде нито звук.

  - Смело момиче си ти! Стой мирно, аз ей сега се връщам. Само да завъртя колата.

  - Няма да ти избягам - отговори тя и с подчертано женствен жест оправи поличката си.  

  След минута Петър се върна и се приготви да я вдигне. Тя само го погледна с объркани, уплашени очи. Отвори уста да каже нещо, но се отказа и застина в очакване. С едната си ръка той я подхвана през кръста, а с другата предпазливо подпря свивките на колената й. Започна да се изправя. Жената се сгърчи и нададе пронизителен вой, като размахваше неконтролируемо ръцете си.

  - Спри, спри, спри!

  - Какво? - попита с разтреперан глас Петър и я остави отново на пътя.

  - Колената ми. Ужасно е! Когато се сгънат... е нетърпимо.

  - Прекратяваме с експериментите. Никакво мърдане повече. Ще викам помощ.

  - Вдигни ме под мишниците и ме изправи. Така ще стане.

  - Не!

  - Да. Сигурна съм.

  - Добре - отговори той неохотно, чувствайки се крайно разтревожен.

  Този път нещата се получиха. Успя да я вдигне без да й причини ужасна болка. Приличаха на двама начинаещи танцьори, притиснати силно един в друг като влюбени. Той я държеше здраво през кръста, пристъпвайки непохватно към колата, а тя висеше отпуснато, с ръце обвити около врата му. Краката й се поклащаха безжизнено, а босите й ходила изобщо не докосваха асфалта.     

  Петър усети силно физическо привличане, което го накара да се срамува от себе си. С мъка успя да задуши емоциите си.     

  - Добре ли си? - попита той и в този момент усети как краката на жената грациозно се увиват около кръста му.

  - Харесваш ме, нали?

  - Какво става? - попита той и я погледна втренчено, вцепенен от изненада.

  В очите й танцуваха весели пламъчета. От близките храсти изскочи едър мъж, който носеше камера в ръцете си.

  - Страхотна си, Мими. Невероятно се получи, направо не е за вярване - извика той гръмогласно.

  Мими се отблъсна небрежно от Петър, скачайки пъргаво на пътя. Обу чехличките си и старателно започна да изтупва оскъдните си дрешки.