Сините й очи бяха помътнели от болка. Петър имаше чувството, че жената не може да фокусира погледа си и се съмняваше дали изобщо вижда нещо.
- Как сте, госпожо? - попита с треперещ глас той и погледна към пътя. Нямаше никакви коли и в двете посоки. Внезапно го обзе вцепеняващо усещане за безпомощност.
Клепачите на жената потрепнаха, а по бузата й бавно се търкулна самотна сълза. Някаква птичка изчурулика безгрижно в храсталаците край пътя. Петър изпсува под носа си и трескаво започна да мисли какво да прави. В това време пострадалата лекичко помръдна устни, сякаш се опитваше да каже нещо. Нищо не се получи и устата й отново застина.
- Ще се оправите. Всичко ще бъде наред - каза Петър окуражително и клекна до нея.
Жената простена и повдигна ръката си. Дланта й висеше отпусната, като пречупено крило. Беше малка и нежна с оформен по детски маникюр. Петър се поколеба за секунда, а после внимателно я пое. Пръстите й потрепваха ритмично.
- Много ли Ви боли? - промълви той и старателно огледа ...