(10 More Minutes With You- Kill Hannah)

Автобусът винаги се бавеше. Винаги, когато трябваше да отиде някъде, проклетият автобус закъсняваше. Лошо, защото Нещото с него ходеше и на училище...
Сега това Нещо буквално със затворени очи изминаваше до болка познатия път до спирката... И както никога, не беше само. Вървеше с още едно такова... такова Нещо. За ръка. Преплетените им пръсти бяха като Дъга. Всеки един отделен нокът на всяка от двете, принадлежащи на различни Неща, ръце носеше различен цвят- синьо, оранжево, жълто, розово... каквото душата на човек иска.
Валеше...
В свободната си ръка едното Нещо държеше голям чадър, цветен като ноктите им. И двете се молеха да не завали по-силно, защото пороят е крайно неприятно събитие за хора с платнени кецове... И не само за хора. За Неща като тях, също.
Въпреки, че честно казано, Нещата не мислеха за това... И двете имаха къси рошави коси- едното беше с чисто черна коса, а другото- русо... почти до бяло...
Русокосото въздъхна. Как не му се щеше да стигат до спирката... Обикновено бързаше натам, а сега се влачеше повече от всякога, стараейки се да забави мигът, в който ще минат светофара.
- Какво има? - попита тихо чернокосото и потърси очите на другото.
Нещото вдигна тъмните си очи от мокрия асфалт и се загледа надълбоко в сините очи на събеседника си. Усмихна се леко и примигна няколко пъти.
- Нищо няма...
И продължиха в мълчание. Вървяха. Хванати за ръце. Като на разходка...
И точно тогава нещата се обърнаха срещу тях... До последната секунда и двете се надяваха, че светофарът ще е червен, и ще успеят да се забавят и там малко, но...
В мигът, в който стигнаха до края на тротоара, електронното ярко зелено човече се размарширува, светейки и им даде ясно да разберат, че трябва да пресекат...
Направиха го по възможно най-бавния начин, тъй че стъпиха на отсрещната страна на шосето доста секунди, след като човечето беше отстъпило мястото си на яркочервения си мирен и кротък брат... или братовчед... Нещата не бяха сигурни за родствените връзки на човечетата в светофара.
Застанаха на спирката, ярки и почти светещи като светофарените си приятели, изпъкващи сред сивата тълпа, криеща се под черни чадъри от дъжда.
 Русото стъпи на бордюра и се загледа на изток по булеварда, към двата пристигащи автобуса. Виждайки номера на единия, сърцето му спря...
Автобусът, който чакаше всеки ден... Този, който винаги се бавеше...
Само днес дойде на време, в секундата, оказана в графика... Пристигна, спря скърцайки зеленото си туловище на „весели" цветенца и отвори врати, като чудовищна паст, за да отведе чернокосото Нещо надалеч...
- Автобусът дойде, копелето - изсъска горчиво русокосото Нещо, опитвайки се да прикрие напиращите в кафевите му очи сълзи.
- Е... - другото Нещо се усмихна лекичко и прегърна русото. Бяха затворили чадъра още преди да пресекат и сега злият дъжд се изливаше, без да си дава вид, че му пука за тъгата им или за платнените им кецове... О, не... изобщо не приличаше на състрадателен дъжд...
Автобусът изпуфтя, напомняйки и присъствието си и фактът, че скоро ще тръгне към далечното зло Някъде.
Двете неща се разделиха, Чернокосото обърна гръб и хукна към автобуса, качвайки се в последната секунда. През втората врата.
Русото ясно запомни, че беше втората... Не първата,  от където се качват възрастните и нормални Хора, не последната, от където се качват глупавите тийнейджъри, пишещи по седалките.
Чернокосото Нещо с красиви сини Очи се качи през втората врата. Вратата, предназначена за... за Неща...
Автобусът потегли, напълно безсърдечно изпълвайки синята спирка с мръсен черен прах, който обаче беше като невидим сред тъй или иначе черния дъжд...
Русокосото Нещо остана само на спирката, сред недружелюбната тълпа, зяпаща го критично... То сведе глава, вдигна качулката си със самоубийствена бързина се затича по мокрите стълби надолу към подлеза. Стисна ядно очи, опитвайки да спре сълзите си... Това беше Автобус, по дяволите! Не Смъртна присъда!!!
И въпреки това... По зачервеното от студ лице на Нещото се стекоха някакви солени и парещи капки, като медицински дезинфектант, които определено не бяха просто сълзи...
То тръгна, марширувайки като човечето от светофара, през подлеза. Мразеше автобуса!
Да беше дошъл след десет минути! След седем! Поне след пет!... Да им беше дал още три минути заедно, на спирката...
Нещото се изкачи обратно на Земята на Живите, излизайки изпод земята... Излезе от подлеза, тоест, и тръгна бързо по обратния път... Добре, че го знаеше до болка... Защото дезинфектанта, капещ от очите му не му позволяваше да вижда...
Не... щеше да се пребие, ако продължеше да върви... Спря се внезапно, сякаш някой му беше натиснал копчето за изключване, облягайки се на една стена...
Изглеждаше като човек, вкаран под хипноза, докато с неестествено непоколебими и автоматизирано-плавни движения изваждаше телефона от мокрите си дънки...
... и около минута след това, чернокосото Нещо получи кратичко, просто съобщение в телефона си... Едва успя да го измъкне от чантата си, тъй като сивата тълпа го беше притиснала до стъклото на Автобуса. И все пак, когато успя да отвори съобщението, на екрана се изписаха само три думи:
"Ve4e mi lipsva6..."