Нещата, които ме погубваха, спряха да ме погубват. Разбираш ли, и те се нуждаят от движеща сила. Нещо, което ти пàри, от което те боли и посиняваш целият. Белези от пръсти по сърцето. Достатъчен е един поглед, една дума, едни пръсти, за да лумнеш като кибритена клечка. После, колкото и да звъниш на 112, никой няма да те спаси. Дори няма да вдигнат телефона - от страх да не запалиш целия град, целия свят. Няма достатъчно пожарогасители за тези огньове. Нито пък морска вода. Само същите тези ръце, които са докоснали и най-прашните, тъмни кътчета на съзнанието ти, опознали са душата ти, видели са сърцето ти голо, непредпазено, могат да спрат огъня. И само те могат да те убият. С едно мигване, едно щракване на пръстите.

Нещата, които ме погубваха, спряха да ме погубват. Няма движеща сила вече. Спрях да бъда клечка кибрит, парцалче, напоено с бензин. Спрях да се разхождам с отворен гръден кош, чакаща поредния си убиец. Прекалено съм цинична за това, прекалено самоиронична. Всичко, което остана, са тлеещи въглени и много пепел. След огъня винаги остава пепел. Горчива, черна пепел. И после... после - нищо.