Преди всичко трябва да призная, че стана по моя вина.  Въобще не предполагах, че лампата, която онзи стар мошеник Аладин, собственика на антикварното магазинче ми пробута, е родния дом на Акбал-Ес-Салех де Велаяти, известен още и под псевдонима Велик Дух Лъжец на лампата и че по този начин негодника си решава 300 годишния проблем като прехвърля всичките си проблеми върху собствените ми рога - защото аз Сатанаил, един от най-изисканите аристократични демони винаги съм разглеждал измамата като едно от най-благородните изкуства  и никога не съм омагъосвал принцеси, които сами не са го пожелавали, нито пък изпивал последната капка кръв на жертва, която току-що е пила Coca-Cola, защото от последната получавам алергии.

Но Акбал-Ес-Салех де Велаяти беше нещо друго - лъжите, които той разправяше на младите девици, както и обещанията, който той непрекъснато даваше, бяха позор за цялото ни съсловие, защото нищо, ама наистина нищичко от това, което той обещаваше не се случваше и след това хората гледаха несериозно на нас демоните и даже и на мен, Великия Демон на бялата и черна магия - така например, преди 3 месеца красивата принцеса Франческа ме потупа по рогата, докато весело се смееше и ми каза закачливо:
- Знаеш ли, че духа на лампата каза, че не съществвуваш - ти си само плод на моето въображение и ако искам мога и да те ухапя по носа, и - бога ми - тя наистина го направи, и - представяте ли си - аз, дето толкова много принцеси съм омагъосал и покварил, да бъда принуден да се спасявам през задния прозорец, само защото носа ми е слабото място.

Та, разбирате, че оттогава нямаше ден да не копнея стария негодник да ми падне в ръцете и да си поприказваме насаме, без да може да се скрие в лампата - та така бях замислил едно рафинирано отмъщение и първоначално мислех да запуша лампата и да я хвърля в най-буйния огън на мрачния Тартар, та да види подлата нещастна твар аз съществувам ли наистина или съм плод на болния му мозък, но като помислих, разбрах, че имам нещо по-добро за него. Франческа, моята любима принцеса,  вече нетърпеливо се оглеждаше за мъж - а има ли нещо по-хубаво за една девойка от това, да може да затваря в лампата по всяко време обекта на своята любов - та явно тя вече беше готова за една незабравима среща с него, а и той бе подготвен за демон като нея.

И така, след като грабнах лампата и обещах на Акбал да направя всичко възможно, за да накарам принцесата да се влюби в него, защото идиот като него със сигурност се считаше за неустоим, а Франциска, чиято невероятна суетност бе пословична, веднага налапа въдицата. „Наистина ли, Сатанаил, наистина ли ще съм единствената принцеса, която ще има вълшебен дух, затворен в лампа?" „Да, ваше величество, но той е тъй лукава и подла твар, че ще ви обещае всичко само и само да го пуснете на свобода и тогава няма да бъдете само вие единствената принцеса с истински оригинален дух, а ще се появят още много такива, та, не сваляйте никога запушалката от лампата и говорете повече време с него, защото Акбал е доста недодялан и въобще възпитавайте го по ваше образ и подобие". Естествено негодника Акбал вече бе разбрал съдбата си, защото бурно чукаше отвътре  и протестираше какъв мошеник съм бил и как гнусно съм го измамил, но за щастие суетата на Франческа бе по-голяма от ума и и  той със сигурност щеше да бъде задавен в порой от „мъдри мисли" и слова, но пък олигофрен като него без съмнение щеше да оцелее - за разлика от мен, той винаги бе считал класическото образование за нещо безцелно и глупаво, но такава бе и философията на Франческа, така че кой можеше да ме обвини за това, че събрах две сродни души, орисани да живеят заедно през следващите триста години - но пък какво ли не прави човек, за да ощастливи приятелите си, пък бил той и демон.