Защо се чувствам, като загубена вещ? Нещо малко - може би ключе или копче, лежащо там, до ръба на шахтата под изсъхналите листа, червени и кафяви, чакайки да завали дъждът. Понякога се чудя за смисълът за съществуването на копче или на ключе, балансиращо на ръба на шахтата под изсъхналите листа. Дали шумолят отгоре ти, когато вятърът задуха? Дали тогава би се усетил като мъртъв, в гроб. Не съм, по-скоро съм жив и мъртъв едновременно, съществуващ и в двете състояния, преминавайки от едно в друго, преминавайки през тях през целия си живот, ако това се нарича живот, а не нещо друго. Стоя си неподвижно, сам на земята, очаквам бурята, мислейки си за моето състояние на загубен предмет...или захвърлен такъв. Изхвърлен като ненужна вещ, която се е въргаляла в нечий джоб - Божия джоб. В крайна сметка, кому е нужна някаква си вещ, за която той няма предназначение? Някой може да каже - много неща нямат предназначение, докато не си намерят такова. Нещо, на пръв поглед непотребно, но с потенциал - като например може един розов слон...но не толкова голямо и все пак - не толкова безвкусно, от ненужно става много нужно. Имам в предвид, че ключът може да послужи, за да отвори врата и копчето - за да закопчае риза. И двата предмета довеждат до разрешаването на някаква "криза". Когато са на погрешните места, обаче, те стърчат като ненужен въпросителен знак в края на изречение и правят този, който го е написал да  изглежда неграмотен? А въпросителните знаци, разбира се, дори и неправилно поставените изискват отговори, като например за причината за съществуването ни, които някои от нас явно не винаги могат да отговорят.

Осъзнавам, разбира се, че дори и нужните вещи свършват рано или късно на боклука и остават без причина да съществуват.. Но поне някога е имала такава. Проблемът е, че не помня някога да съм отключвал някаква врата или закопчавал риза, или бил полезен с каквото и да е, на който и да е или ако съм, съм забравил и сега е без значение. Аз само балансирам на ръба, имам сегашния момент и незнайното бъдеще, което ме очаква и сега ми се струва, че никога не съм имал и няма да имам никакво предназначение, освен да се самосъжалявам, че съм ненужен. Стремя се да не се окайвам прекалено, все пак. Може би, все пак, да си изхвърлен на боклука без спомен да си влязъл в някаква нужда на някого, е един вид решение за намирането на истинско предназначение. Когато си като копче изхвърлено и очакваш дъждът да завали, за да те блъсне водата в шахтата, то тогава ти би трябвало да изпитваш страх, нали? Може би именно заради този страх,  имам предназначение в този свят. Съществувам за да се страхувам! Е това е проникновение...Съмнявам се в това, все пак. Защо ли? Ами защото не съм много уплашен от състоянието си, пък и вярно, това би могло да бъде моето предназначение - да се страхувам, но то, честно казано, е доста незадоволително и поради тази причина, трудно за преглъщане, така да се каже. Имам в предвид, вярвайки, че моето предназначение се изчерпва с това дали ще се страхувам от забвението е доста, ако не друго - скучно като цел на живота ми.Моето разбиране за нещата е това, че в състоянието на абсолютна ненужност, в която съществувам, лежащ под купа изсъхнали листа, на ръба, без да съм част от ничий план за нищо, даже Божия, е грандиозно изключение от нормалния ход на събитията, такива, каквито те би трябвало да са. Това е даже донякъде красиво, по свой собствен, несъпоставим с нищо друго начин. Така, че така или иначе започвам да се примирявам със своята съдба...или не-съдба.

Като, че ли и от всякаква надежда съм се отказал и въобще май нищо не ме вълнува. Всъщност това е лъжа. Вълнува ме шумът на стъпки, които се приближават. Тогава пулсът ми даже се ускорява. Представям се, че е някой като мен. Викам, вдигам шум! Понякога, все пак, си мечтая за срещам с някой друг в моето положение - друг ключ, игла, напръстник, каквото и да е незначително и загубено нещо, в същата нелепа ситуация, като моята и да ме чуе какви ги бръщолевя...Тогава тази непотребна вещ ще ме разбере, навярно и в диалог, заедно бихме могли да напреднем в осъзнаването на своето предназначение на този свят. Какви, обаче са шансовете, че някой друг съществува в състояние на съществуване-несъществуване, на ръба, и че ще ме изслуша?

Стъпките винаги отминавт и утихват в далечината, и аз оставам под купа листа и малко се ненавиждам, че съм изпитал някаква надежда и вълнение на първо време.

Е както и да е. Нещата сега са такива каквито са: балансирам на ръба на шахтата, мислейки си такива някакви фантасмагорий -  за моето предназначение, мъчейки се да разбера какво е то...или да дойде дъжда.