Посветено на човека, пред когото онемявам!

Не знам дали ви се е случвало... Да имате да кажете толкова много неща на даден човек, а думите просто да замират в устата ви.

            Аз съм така от известно време насам. Всъщност, откогато го срещнах. Виждам го всеки ден и всеки Божи ден коремът ми се свива и чакам да ме погледне. Да ме заговори... Говоря му, говоря постоянно, но никога не е чул това, което имам да му кажа. Влюбена съм в човек, който е до мен - знае го, а бяга като дявол от тамян. С уговорката, че сме приятели... Това е казаното между нас. А това, което не му казах е, че потъвам в очите му, че го сънувам. Иска ми се да му звънна, когато не е до мен, ако имам нужда от него... от мекия му глас. Че сякаш изгарям, когато съм близо до него. Че усетя ли дъха му, моят дъх спира. Че ми се иска да го докосна, да се сгуша в него, да го целуна... Да съм до него, когато той има нужда от мен.

            Има толкова много премълчани и толкова малко изречени неща помежду ни. Да си влюбен, понякога е жестоко. Любовта винаги е несправедлива за някого, каквато и да е тя! А според мен има няколко вида любов. Изгаряща и страстна, но кратка и недоизживяна. Дълга и трайна, но с времето ставаща навик... В нещо без емоции. Вярно, имаш сигурност и те укротяват до някаква степен, но ставаш и наполовина празен. И онази любов, която нито искаш да продължиш, но няма и как да се откажеш от нея. Това е онази - моята любов към него. Онази лудост. Онзи живот - дето те кара да се чувстваш и жив, и мъртъв едновременно.            

            Пак съм затворена в клетка, но странна. А кармата ми е направо жестока този път. Би трябвало да съм щастлива от това, което имам до себе си. Сигурност, известно спокойствие, увереност. Трябва да съм доволна, че имам някой, който да сподели живота ми. Трябва вече да съм приела навика, да съм се примирила с рутината. Би трябвало да съм сигурна, че аз, вълчицата - самотницата, неразбраната, съм намерила алфата - оня, мъжкаря за мен. И би трябвало да знам, че нещо като любов няма.  Тя просто се превръща  в нещо друго, стапя се, умира. И трябва да съм вече укротена, да си седя кротко в клетката и да приема съдбата си. Трябва, но не е така. Един приятел ми каза „обича ми се!”, а аз му казах, че вече ми омръзна да обичам. Излъгах го... имам до себе си човек на дъх разстояние, който ме кара да се смея. Изгаря ме. Кара ме да се чувствам жива. И сега, докато пиша, пак го гледам и съм сигурна... влюбена съм. Обича ми се... И искам да обичам него... Но така ми било писано... Да сме приятели и да го гледам отстрани. И защото само тук мога да му кажа всичко с ясното съзнание, че няма да го прочете... но поне ще ми олекне. Затова:

            Да, приятели сме - затова мълча, защото по-добре аз да се мъча от това, че не мога да ти споделя всички свои думи, отколкото да не си край мен. Защото малко хора допускам до себе си, а с още по-малко хора изпитвам  подобни тръпки. Искам отчаяно да повярвам, че не съм се подвела и че и ти ме желаеш. Вече толкова време всеки ден ставам с желание и с усмивка - защото знам, че ще те видя. Всеки ден коремът ми се свива и искам да те докосна, да те почувствам. Гледам те крадешком, а искам да потъвам в очите ти. Да си открадна пак целувка, дето да ме пари, и пак да усетя ръката ти, преплетена в моята. И отчаяно имам нужда от теб, от ласките ти... от погледа ти... Вярвам, че не съм се подвела, че се страхуваш от нещо. Затова страниш от мен. Искам те - не защото не мога да те имам, или защото си каприз. А защото сърцето ми те желае... Защото усещането не избледнява с времето, а се подсилва. И се надявам някой ден да получа това, за което мечтая толкова време вече, от онази първа и последна целувка помежду ни.

            До тогава сме само приятели, както ти пожела... До тогава пак ще ти говоря, но думите ще замлъкват. И ще вярвам силно в тази ми химера... Защото не съм се примирила с навика и рутината и не искам да пропусна щастието - колкото и кратко да е! Затова ще чакам. Кротка и смирена. И ще се надявам някой ден да преживея непреживяното с теб. И се надявам някой ден да чуя от устата ти: „И аз те искам... и аз съм влюбен. И не искам без теб. Пък каквото ще да става! Нека опитаме.

            .....................................................................................................................................

А на останалите - щастието и животът са кратки, любовта се променя с времето. Винаги ще има някой, който да разбие сърцето ви. Ако можете, вземете от живота това, което ви прави щастливи, кара ви да се усмихвате и не мълчете като мен... Това убива!!!