Посветено на човека, пред когото онемявам!
Не знам дали ви се е случвало... Да имате да кажете толкова много неща на даден човек, а думите просто да замират в устата ви.
Аз съм така от известно време насам. Всъщност, откогато го срещнах. Виждам го всеки ден и всеки Божи ден коремът ми се свива и чакам да ме погледне. Да ме заговори... Говоря му, говоря постоянно, но никога не е чул това, което имам да му кажа. Влюбена съм в човек, който е до мен - знае го, а бяга като дявол от тамян. С уговорката, че сме приятели... Това е казаното между нас. А това, което не му казах е, че потъвам в очите му, че го сънувам. Иска ми се да му звънна, когато не е до мен, ако имам нужда от него... от мекия му глас. Че сякаш изгарям, когато съм близо до него. Че усетя ли дъха му, моят дъх спира. Че ми се иска да го докосна, да се сгуша в него, да го целуна... Да съм до него, когато той има нужда от мен.
Има толкова много премълчани и толкова малко изречени неща помежду ни. Да си влюбен, понякога е жестоко. ...