Неузнатата истина...

Когато си тръгвах, ти не ме спря, а ми посочи вратата. Когато ти казах, че се отказвам, ти просто ме погледна смирено и отговори "Както искаш". Преди бих чакала смирено на прага, за да ти кажа колко съжалявам, но днес разбрах, че не аз съм грешала. Просто съм била прекалено наивна. Затворих очите си за всичките ти грешки, а ти продължаваше да ги повтаряш сякаш напук. Не ти ли омръзна да спорим за маловажни неща? Не исках да започвам война, но защо продължаваш да подклаждаш гнева ми с всяка своя дума? Не ти ли стигнаха сълзите ми? Не ти ли стигна сърцето ми? Ами, давай, вземи всичко. Не ми трябват сълзи, защото само ще се усмихвам от сега нататък. Не ми трябва и сърце, ще обичам с всичко, което ми остана от него.

Някой не се интересува от това дали съм цяла, а дали съм негова. И докато ти ме оставяше на студа, друг топлеше леглото ми. Докато ти ме обсипваше с обиди, друг ми нашепваше само комплименти. И докато ти разбиваше сърцето ми, той всяка вечер лепеше частичките му. Когато часовникът удари полунощ, ще ти кажа "Сбогом". Сбогувам се с теб за последно. Този път няма да оставя път за връщане и ще изтрия следите, водещи към сърцето ми. Ще заключа вратата отвътре и ще разтопя ключа.

Обичам те, обичам те толкова много, но не мога да търпя повече презряното ти отношение. Залъгваш ме с красиви думи, а след миг отричаш всичко. Не знам колко ще издържа. Не чух и една мила дума от теб. Харесваш извивките на тялото ми, харесваш бързата ми мисъл и всичко, от което имаш полза. А какво получавам аз?

Нарочно ли го правиш, или ме съсипваш несъзнателно? Продължавам да потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко с теб, но това не ми пречи стига да ми кажеш, че ме обичаш. Но ти все така студено мълчиш, а действията ти отричат всичко. Искаш ме вън от живота си? Добре, тръгвам си и няма да се върна повече. Не ме вини, ако се обърна, ще се обърне сърцето ми. Аз се отказах, но то така и не разбра, че тази рана беше оставена от теб. Болката вече е мой постоянен спътник, а самотата - верен приятел.

Отварям вратата и тъкмо ще прекрачвам прага, когато ме прегръщаш така топло. "Какво правиш!" - крещи съзнанието, а сърцето просто се радва. Взимаш всички куфари, захвърляш ги в ъгъла и обсипваш лицето и шията ми със страстни целувки.

 - Защо не го направи по-рано?

- Защото до този момент не осъзнавах, че мога да те загубя.

- Той ме чака...

- Забрави за него! Ти си само моя!

Изтръгваш вопли от гърлото ми и ги заглушаваш с целувка. Караш тялото ми да трепери от студ и го стопляш с прегръдка. За теб се стичат сълзите ми, а ти ги изпиваш с устни.

- Толкова ли трудно беше да кажеш "Остани!"?

- Не,беше по-трудно да заповядам на сърцето "Забрави!".

- И искаш да остана?

- Искам да останеш, макар да знам, че потъвам. Искам да ме обичаш, защото аз те обичам, без да ти го казвам. Искам да ме прегръщаш, защото се нуждая от топлината на тези прегръдки. Искам и да се събуждаш до мен, защото това са най-приятните сутрини - когато виждам лицето ти, когато нежно те целувам и тихо ти нашепвам "Обичам те!", макар ти така и  да не го разбра.