- Телефон на доверието, как можем да Ви помогнем?
- У нас има... няколко трупа.
- Какво има у вас?! – шокирана попита операторката.
- Трупове, мъртви хора. – отговори спокоен детски глас от другата страна на слушалката. – Първо мислех, че просто спят, но когато не мръднаха цял ден, реших, че нещо не е наред... А и от гърлата им се стичаше кръв.
- Но какво се случи? Крадци ли ви нападнаха... Това е семейството ти, нали? Но най-важното сега е да не се паникьосваш, обади се в полицията!
- Обадих се вече. Идват насам. И да, семейството ми е... но не съм паникьосан, само ме е страх от полицията малко.
- Че защо? Да не са те заплашили крадците? Биха ли те?
- Не.
- Какво тогава?
- Не ме видяха изобщо.
- Скрил ли се беше? Кажи, на колко години си? Имам една приятелка в социалното бюро, много е мила, занимава се с деца, които...
- Просто не ме видяха. На десет съм, мога сам да се грижа за себе си и не искам никакви социални, мразя ги! ...