,,Приказка за невъзможността"
- Това е невъзможно! На любовта ти не ù е писано в книгата на Съдбата да стане реалност - казала Причината на Страдащия мъж.
- Това е безразсъдство да си мислиш, че любовта ти някога ще бъде споделена! - посъветвал го Опитът.
- Това е безполезно да се измъчваш и да вярваш в невъзможното! - отсякла Гордостта.
- Опитай! - прошепнала Мечтата.
- Не мога! - отговорил с въздишка Разумът на Страдащата жена. - Искам, но не мога! Знаеш ли какво е да нараниш някого, който те обича истински? Знаеш ли колко висока цена се плаща за щастието, което имаме? Изранените крака и одраните колене са нищо пред кървящото сърце. И когато не е твоето, забравяш колко много боли предателството в любовта. И колко трудно се изправя човек, когато житейската буря на изневярата го е пречупила като самотното младо дърво във вековна гора - силна и устояваща на ураганния вятър на страстта. Единствено то е грозно, защото е овъглено и черно от поразилата го гръмотевица.
- Защо не забравиш поне за миг съветите на Разума? Той невинаги е добър съветник особено когато влиза в покоите на Любовта - обърнаха се към Страдащата жена Чувствата. - Тогава е заслепен от красотата ù и не може да бъде обективен съдия между двама души, които се желаят, но не могат да бъдат заедно.
- Как да забравя, че ще бъда наказана за греховните си желания? Как да си простя, че не мога да бъда като другите - обикновени хора с обикновени и лесно изпълними мечти? Как да утоля копнежа в душата си към далечното, непознатото и непозволеното? Как да накарам себе си и него да престанем да мечтаем за невъзможното? - Страдащата жена замълча за миг. После въздъхна:
- Когато човек се ражда на този свят, той не може да избира родителите си. Когато чувството се ражда на бял свят в душата, то не пита и не желае да избира с разума кого да обича. И затова доста често е възнаградено за избора си с неимоверен миг на щастие, но после страда още повече време, ,,оковано" в тъмницата на собствените си преживявания, копнежи и тайни желания, недопускащо дори собствения си глас - на Съвестта. Но той пак му повтаря без почивка и без милост: ,,Ние сме от различни светове. Старостта и младостта никога не могат да си подадат ръка, защото пътуват в различни посоки. Безумство е да мислиш, че любовта между душите ще се превърне и в любов между телата, защото Нормата ще им забрани това и ще ги изгори на кладата. Страдащият мъж ще се подмладява все повече и повече, защото Животът му се е усмихнал, разтворил му е вратата на къщата си, Успехът го е заобичал, защото така са го орисали орисниците над люлката му, Любовта го преследва, но Разумът му я отхвърля, защото не е Нейната любов. Страдащата жена с всеки изминал ден ще остарява все повече и повече, ще губи привлекателността на физиката си, ще отхвърля всяка Негова проява на чувства и ще се опитва да бъде щастлива на своето късче земя. Тя е мъдра и знае, че денят никога не започва от вчера, а винаги от днес, че светът не може да бъде завъртян наобратно, че Времето неумолимо тече и отброява миговете на нашите грешки, тревоги, любови и омрази, за да разберем в предсмъртния си миг това, което То вече знае - пропиляното време е адът и едновременно с това раят на собствената ни душа, която пази спомена за миналото дълбоко в себе си и си казва: ,,Не съм живяла напразно, защото бях смисъл на живота на един човек!".
© Маргарита Todos los derechos reservados