Невъзвращенец
Ето те сега, безпомощен като малко дете. Един миг и целият ти свят отива на кино. А времето няма как да върнеш назад. Ако би могъл, ако би знаел какво ще се случи, дали щеше да се отърсиш от съмненията си и да ме обичаш така, както когато бяхме млади, пълни с мечти и надежди, както когато вярвахме, че този свят е наш, само наш, ще го покорим, подчиним, удивим и превземем?
Стъпвай полека, придържам те. Влез във ваната, не се страхувай. Трепериш като малко дете, няма страшно, трябва да те изкъпя.
Нищо не е останало от онзи млад мъж, който ме караше да треперя, да се подчинявам безпрекословно. Да загърбя всичките си стремежи и да се превърна в перфектната домакиня, която да осигури уюта ти. И никога не получих поне знак за благодарност. Аз бях даденост. Жената, която те слушаше и се подчиняваше на всяка прищявка. Жената, която ти наказваше и за най-малкото, като я лишаваше от себе си. Да се научела. Да се пречупела. Тогава започнах да мълча. Мълчахме по цели дни - ти, защото така изразяваше недоволството си, аз, защото инак щях да полудея. И после дойде отчуждението. Нямах нужда от теб. Не изпитвах никакво желание да бъда с някого, който навива, и навива докрай пружината. Защото моята пружина се скъса. Бях щастлива, когато след дълги години безплодие се появи нашият син. Тогава си помислих - ето, ще обърнем нова страница от живота си, сега нещата ще станат други. Не бях предвидила непоносимата ти мнителност. Още като забременях след толкова години борби, първото, което ми каза, бе - Няма значение от кого е, важното е да е здраво и читаво. И се пречупих. Ти успя най-сетне. Дали беше доволен? Не знам. Но нямаше и смисъл да те разубеждавам. Ако искаш, прави си тест за бащинство, но доколкото те познавам, пак няма да му повярваш. Тръгнах си. Не физически, просто си тръгнах от теб. Бях в дома ни, участвах, но ме нямаше. Все по-често мислено пътувах през зелени пролетни поляни, обгърнати от дъждовна пелена, и в цялата тази самота крещях, крещях, опитвах се да изкрещя болката... за да стане някак по-поносимо да живея с тебе... После синът ни порасна. Той нямаше как да се похвали като приятелите си, че е заварил родителите си на калъп. Твоята мнителност ти изигра лоша шега - ти вече не беше мъж. От отровата, която таеше в себе си, загуби всякаква възможност да бъдеш такъв...
А сега, тази катастрофа... Лекарите се бориха самоотвержено. Нямаше как да знаят, че всъщност не исках да оживяваш, не исках да се върнеш отново при мене... Но ти оживя. След дълги месеци в реанимацията. Само дето загуби всичко - паметта си, силите си, спомените си, чувствата си, личността си. Едва ли ще има шанс да се възстановиш. Когато те взимах от болницата, бях изпратена под съчувстващите погледи на целия персонал, защото прибирах вкъщи една гъба, едно мекотело, зеленчук, който ще вегетира, без да осъзнава кой е, къде е и защо е жив. И изобщо целият му живот е заминал.
Което обезсмисля гнева ми. Любовта също.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валентина Йотова Todos los derechos reservados
)))))
