- Дядо, защо си на терасата толкова рано? Студено е!

- Събуди ли се, Иринче? Ами, исках да видя изгрева и затова. Хайде да закусиш, баба ти е приготвила масата. Трябва да побързаш, защото ще закъснееш за училище.

- Няма, има още един час. Жалко, че се успах, щяхме да го гледаме заедно. Хубав ли беше?

 - О, да, прекрасен, изпълва с надежди, очаквания, с мечти, като всяко начало.

- Значи денят ще е хубав?

- Е, това вече зависи от нас самите, мъниче! Какво ще се случи с мечтите, надеждите и очакванията ще разберем, когато слънцето си отиде. Побързай!

А прочете ли урока по биология?

- Дядо, ама, че си и ти, нали ти казах, че няма да ме изпитат днес. Аз съм 12 номер, всички сме без оценка, а госпожата винаги почва от първите или последните.

- Добре, добре, мълча си, просто ти напомням, че сте 24 деца в класа и шанса да вдигне точно теб е 1:24, но ти си знаеш. Аз съм само един мрънкащ старец.

                                                   ***

- Моля те, намали! Движим се с 80, при положение, че ограничението е 50.

- Спокойно, тук няма катаджии

- Не става дума дали ще ни глобят или не, опасно е!

- Глупости, стига си се впрягала. Наслаждавай се на скоростта. Забавлявай се!

- Изобщо не ми е забавно, или  карай нормално, или спри колата да сляза, не ми се умира още!

- Престани, не искам гаджето ми да се държи като пенсионерка. На 20 сме, ако не сега, кога ще се радваме на живота?  За какво дрънках стария половин година да ми купи последен модел BMV, ако ще пълзя с него? Виж, виж как всички остават зад нас, не е ли яко?!

- Ти си ненормален, вдигна на 90. Искаш да се блъснем ли?

- Няма страшно, бебче, всичко е под контрол, аз никога не мога да се блъсна, да не съм някой левак!

- Сложи си поне колана.

- Пречи ми, не обичам.

                                                   ***

- Ей, готин, ко стаа? Нещо тия дни не те скивам във фаса.

- Ко да стаа, малко бех болен и наща като ревна, че щяло да стане по-лошо и по-цял ден, каам ти брат,  ми надува главата. Налива ме с некви шибани чайове и през пет минути ”Как си, мама, по-добре ли си?” Побърка ме!

- Да не ти пука, те са така дъртите, особено майките. Имаш ли цигара, че моите нещо свършиха?

- Имам 5-6, ама земи де, земи. С теб кво стаа?

- Еми, дразна са тука на една тъпа даскалка и още малко ми трябва и кааам, като скоча и ша счупа канчето на таа мърша. Прай са нещо на мноо отворена, ама не е познала на кой.

- Коя, бе, коя?

- По география. Заяла са а нещо с мен и ми пише двойка след двойка. И ей така от нищото. Беше ма изпитала и следващия час, аз нещо си праа маалбет с Валката, чоплехме семки. Таа, ти каам като истеряса. Не можело в нейния час да са държим така и дрън-дрън. Дигна ма на дъската, написа ми двойката, аз са развиках и тя ма изгони и отсъствие ми написа. Направоо ша я смела, още малко само да ми вдигне нервичките.

                                                ***

- Какво има? Хайде, сподели ми, нали сме приятелки? Виждам, че се е случило нещо, познавам те!

- Да, случи се, спах с Владимир

- Моля? Чакай, чакай да седна, защото направо ми прилоша. Така изведнъж. Кой Владимир?

- Онзи от купона. Със зелената риза и дънковото яке.

- А, да, сетих се. Боже ти си луда! Познаваш го от 3 дни. Какво знаеш за него?

- Ами, свестен е, три години по-голям е от мен, но по-късно е кандидатствал и затова сега е като нас в 4-ти курс, учи икономика.

- Браво и как така реши да легнеш с него?

- Стига, Ваня, сякаш съм извършила престъпление. Аз съм привлекателна, умна, млада, на 24 съм, а до вчера не бях спала с момче. Това нормално ли е?

- Не, не ме разбирай грешно, Таня, знаеш колко много те обичам, ние сме израснали заедно, заедно бяхме в училище, заедно сме и сега в  университета, повече от всеки друг искам да си щастлива, но дали това е начина?

- А кой е? Време беше да стана нормално момиче

- Но ти не си влюбена в него, почти не го познаваш, струваше ли си?

                                             ***

-         А, прибра ли се вече, Иринче?

-         Да, току-що. Залеза ли чакаш, дядо?

-         Да, но има още 15-тина минути.

-         Мога ли да постоя да го погледам с теб?

-         Разбира се, тъкмо ще има с кого да си говоря, докато стане време.

-         Дядо?

-         Да, миличка.

-         Иска ли ти се понякога да си отново млад? Колкото мен или малко по-голям?

-         Това пък откъде ти хрумна?

-         Ами, не знам, нали всички възрастни тъгуват по времето, което си е отишло. Тогава са били силни, здрави, щастливи.

-         Не, Иринче, аз не искам да връщам времето.

-         Но защо?

-         Помниш ли какво ти казах сутринта за изгрева?

-         Да, надеждите, мечтите, очакванията…

-         Точно така, изгревът е прекрасно начало, след него обаче предстои дълъг ден, в който ние падаме, ставаме, грешим и всичко ни е непознато и ново. Извървяваме целия път до залеза. Залезите са тъжни, но и мъдри, защото те са онова, до което сме достигнали в края. Животът, мъниче, не е нищо друго освен вървене напред. Ако пак стана на 20, това означава доброволно да се откажа от всичко, което сега знам.

-         А не искаш ли да поправиш нещо, което тогава си объркал?

-         Може би, но няма как, защото ако отново стана млад, то аз ще разсъждавам по начина, по който и тогава съм мислил и ще направя същите поразии. Сега си давам сметка, че нещо сторено вчера е грешка, само защото съм видял последствията.

-         Ами, ако запазиш мъдростта, която си натрупал, но просто тялото ти е както преди и имаш същия живот, но знаеш как трябва да постъпваш?

-         Това е невъзможно?

-         А ако беше, щеше ли да искаш?

-         Не, тогава пък щеше да е безсмислено и скучно. Какъв е смисълът от съществуването, ако знаем всички отговори и няма нищо ново за нас? Човек извлича поуките  собствените си глупости и спъвания през годините.

-         Значи щом всичко е в движението, няма смисъл да те питам дали не би си пожелал да останеш завинаги момче?

-         А ти би ли искала да е само лято?

-         Не, обичам цветята през пролетта, падащите листа през есента и снега през зимата.

-         Аз, също.

-         Дядо, а как можем да се предпазим от следващи падания?

-         Ще ходим внимателно, ще се оглеждаме и ще помним старите.

-         Аз разбрах и друг начин.

-         Какъв?

-         Да слушаме по-възрастните, които знаят къде има дупки и къде не.

-         Биологията, нали?

-         Как разбра, баба ли ти каза?

-         Не, още щом ти видях тъжните очи и ми стана ясно.

-         Дядо, аз съм глупачка, ти ме предупреди! Обещавам оттук нататък винаги да правя, каквото ми казваш.

-         Мъничка, мъничка моя, не си глупава, просто сега се учиш, а уроците на живота остават белези. Не обещавай обаче неща, които няма никакъв шанс да изпълниш.

-         Не е вярно, ще бъда послушна, не искам да греша.

-         Иринче, ако не бъркаш, никога няма да разбереш кое е правилно и кое не. Ние дядовците, бабите, родителите обичаме ужасно много децата и внуците си и искаме да ги предпазим от всяка беда, но истината е, че хората се учат най-добре от собствените си препъвания.

-         Но така не ги ли боли много?

-         О, да, но точно тази болка си припомнят, когато могат да сгрешат отново по същия начин. Тя ги предпазва от  далеч по-страшни неща. Ако ти ме беше послушала днес и не те бяха изпитали, щеше да решиш, че си била 100% права и може би в края на срока, когато отново ти кажа да прочетеш някой урок, ти щеше да си помислиш: „Дядо е стар и нищо не разбира, той така ми приказваше и за биологията, но не ме вдигнаха и сега няма да познае.”

-         Сигурно си прав, но много ме е страх

-         От какво, момичето ми?

-         Ами, ако сбъркам непоправимо?

-         Няма непоправими неща, щом си се осъзнал, натам е лесно.

-         И все пак, щом не можеш да ме предпазиш, ще бъдеш ли поне до мен винаги, когато се окажа на земята с разбити колене?

-         Винаги! Ти ще забравиш тази своя молба, аз пък ще забравя, че не бива да ти отнемам шанса да грешиш. От обич ще се мъча все да те напътствам.Ти няма да чуваш нито една моя дума, ще мислиш, че от теб започва света и с цялото незнание на своята младост ще  смяташ, че всичко знаеш.Ще се караме, ще ми се ядосваш и аз на теб, но след всичко  ще те чакам на същата тази тераса готов часове наред да трия сълзите ти и  да превързвам раните, осъзнавайки отлично, че само след ден или два ще има нови и аз пак няма да съм успял да ги предотвратя. И така цял живот, докато след много-много време ти разказваш същата тази приказка на своята малка внучка и тя те гледа със същите тези учудени и изплашени очи.  Ето, днес ти предадох един урок история, историята на човешкия род. Хайде, че е студено.

-         Дядо, аз ще сляза само за половин час, да си поиграя с Иван и се качвам да пиша по математика. Може ли?

-         Може.

                                          ***

- Защо, защо не ме послуша? Казах ти да намалиш. От глупост стигна до тук, защо?

- Остави ме сам, излез.

- Няма никъде да ходя, искам поне сега да ме чуеш, да осъзнаеш, че сгреши.

- Махни се, ти казвам, нали ти няма да си прикована в тъпата инвалидна количка, върви си. Поне краката ти са здрави и можеш.

- Аз ли, аз ли съм виновна за катастрофата? И за какво още? Може би затова, че ми няма нищо, а ти си инвалид? Предупредих те, дори колана си не сложи.

- Не ми трябват твоите натяквания, мислиш ли, че  ако можех да поправя нещата не бих го сторил?

- Да, мисля, че не би, но се надявам, че поне в бъдеще ще си внимателен, че си научил нещо.

                                             ***

- Сега доволен ли си? Доволен ли си те питам, а? Щастлив ли си, че те изключиха? В 12-ти клас, точно преди да завършиш. С кой, теб питам, с кой акъл ще вадиш нож на учителката?

- Ами, тя ме дразнеше, беше ме нарочила, майко, чуй ме! Аз нямам вина, моля те помоли директора да ме върне. Кажи му, че сама ме гледаш, че нямаме пари, всичко му разкажи. На мен не вярва. Трябва да ме защитиш.

- Не, ти не заслужаваш

- Знам, мамо, знам, че не заслужавам. Аз съм ужасен син, но те моля, помогни ми само този път, дай ми още един шанс- последен

                                    ***

- Успокой се,  се и ми разкажи подробно какво се е случило, Таня! Знаеш, че съм с теб, каквото и да има, ще те подкрепя!

- Този път никой не може да ми помогне, никой.

- Аз мога, всичко ще сторя, само ми се довери и недей да плачеш, защото така се паникьосвам. Нали не е умрял човек?

- По-лошо, може да се роди.

- Моля?

- Бременна съм.

- Ама, как така. От онзи Владимир ли?

- Да, от него, но не ми го споменавай повече, мразя го.

- Ама вие не се ли пазихте?

- Беше ми за първи път, не мислех, че може да се случи.

- Каза ли му?

- Да, изсмя ми се, не ми вярва.

- Какво ще правя, Вана, какво? Ако нашите разберат, ще ме убият. Нямам пари за аборт, ох, как можах да легна с такъв боклук?

                                            ***

- Къде е Ирина, дойде при теб да ти каже за двойката, мислех, че сте заедно?

- Слезе за половин час пред блока да поиграе.

- И ти я пусна? Ех, мъжо, мъжо, съвсем си изкуфял. Тя, че е малка и не мисли, го разбирам, но ти човек на 60 години?! Нямаш ли мозък? Стъмва се, студено е. Утре е на училище, има домашни, ще се разболее. Майка ù и баща ù са в чужбина и я повериха на нас, а ние ?

- Стига си се вайкала, тя е умно дете и скоро ще се качи, а ако изстине, ще ù  направиш топъл чай, ще я завием, един аналгин и готово. Остави детето да полети, нашата работа не е да я спираме, а да чакаме с притаен дъх да се върне и да се молим крилата ù да не са тежко ранени.

- Какви са тези дивотии? Я бързо да се качва, че като се ядосам…