Когато лягаше предната вечер, Никол не погледна колко е часът и на сутринта беше убедена, че е спала не повече от  10 минути и алармата по погрешка звъни. Вече седнала в автобуса, докато пътуваше към работа, тя се стресна, че може да се отнесе и да заспи. За да не пропусне спирката си, реши да прави нещо, само докато стигне до работа. Знаеше, че после задълженията ù ще я държат будна и като робот ще върши до болка втръсналите неща. Сети се, че днес Василис се падаше първа смяна и реши да му пише СМС. Докато пишеше, се усмихваше сънливо и усети, че мисълта за него ù действа противосънно, някаква тръпка премина през тялото ù. „Pusni mi edno dylgo kafe I bydi shtedyr sys zaharta:)”. Остави телефона обратно в чантата си и се загледа през прозореца на буса, без да съсредоточава мисълта си върху нищо. В ума ù изплува образът на Василис, облегнал се на някой щанд в магазина и с чаша кафе в ръка. Имаше нещо много успокояващо и уютно в мисълта, че поне един човек прави нещо за нея, вместо тя да се грижи за всички. Дори такъв дребен жест беше в състояние да направи деня по-хубав. Майка ù беше в Слънчев бряг, защото тук нямаше работа. Това не бе нещо ново, почти всяко лято по морето имаше много работни места, които, колкото и ниско платени да са, са по-добре от нищо. За първи път Никол не беше с нея, беше решила, че е по-добре да остане тук, защото се надяваше работата в супермаркета да ù остане постоянна. Сезонната работа по курорти, колкото и сладка да беше за младо момиче като нея, все пак не можеше да подсигури дългите зимни месеци. Спомняше си с досада за зимата, когато стоеше вкъщи без пари и преглеждаше обява след обява, пращаше по десет автобиографии на ден... И ето как протича нейното двадесет и първо лято - „прекрасна” работа като касиерка (с бонус - кофти шефка), „страхотен” приятел, който да вкарва драма в ежедневието ù, а също и куп задължения вкъщи. Сега тя беше човекът, който се грижи за домакинството у дома, за това всяка вечер да има нещо сготвено, всеки ден да има чисти и изгладени дрехи за баща ù и сестра ù. Всички тези неща ù тежаха, но гледаше да не се оплаква. Това, от което болеше най-много, бе, че Ярослав нямаше грам жал над чувствата ù. Нито молбите, нито сълзите, нито жертвите и компромисите нямаха власт над него. Всички около нея бяха наясно със ситуацията и се чудеха що за човек е избрала да има до себе си. Непрестанните съвети и „лекциите”, които ù държаха приятелките ù за това как си съсипва живота, кънтяха вътре в нея, но всичко потъваше в тишина, щом телефонът звъннеше с онази специална мелодия, която да ù показва, че я търси той. Тя преставаше да върши, каквото и да вършеше, и вдигаше телефона с нетърпение, което най-често бързо угасваше. Бе вече доста наясно кога я търси той - когато е самотен, когато му е скучно, когато някой друг прояви дори бегъл интерес към нея... О, тогава той ставаше друг човек. Тогава тя за миг се превръщаше в най-скъпото му съкровище, което с всички сили да брани от нахалника, дръзнал да погледне към него. Беше като дете, на което се опитват да отмъкнат любимата играчка. Дори когато му беше писнало да си играе с нея, тя заблестяваше с нова привлекателност, щом друг я пожелаеше. Появяваха се и онези маниакални моменти, в които всеки нов приятел във Facebook беше разглеждан като потенциална заплаха и скришом беше затриван от списъка ù с абонати. Никол забелязваше тези неща, но не сменяше паролата на профила си, защото знаеше, че тогава ще стане по-зле, беше я страх да не го загуби. Макар че вече трябваше да е свикнала - тя го губеше всяка седмица, всяка седмица той си намираше причина за скандал, ако нямаше такава - провокираше я. Беше специалист в разваляне на обещания и ако тя изкажеше недоволството си, той я пращаше по дяволите. Понякога не звънеше с дни и колкото и силна да се опитваше да бъде, Ники пак се отдаваше на изкушението само да надникне в неговия профил и после дълго плачеше, когато разбереше, че той вече е сменил паролата си или ако в пощата му още стоеше някое писмо, в което той флиртува с друга, без да мисли колко ще я боли, като го види.

 Когато влезе в маркета и затърси с очи Василис в очакване да се реализира видението от мислите ù, чакаше да види познатата чаровна усмивка, не го видя никъде. Намери го две минути по-късно в стаята на охраната.

- Не ми ли взе кафе? - попита и се намръщи, досетила се, че е забравил или не е видял СМС-а.

- Добро утро и на теб!- усмихна се той и и подаде чашата с димящо и много сладко кафе.

- Извинявай! Но имам спешна нужда от това - каза тя и с нетърпение отпи. - Излязоха ли графиците за следващата седмица?

- Не, все още не...

- Уф! Тук всичко се прави в последния момент, кога най-после ще назначим нови хора, за да мога да си взема почивните дни, планирам ги от 2 месеца!

- С всички е така. Ти още ли си на същата вълна?

- Да. Абсолютно! Ще отида поне за седмица в Пловдив с Тами.

- Звучиш надъхана - усмихна се той, - ами Ярослав?

- Точно ЗАРАДИ него. Когато съм по цял ден с Тами в голям и вълнуващ град, ще ми е по-лесно. Тя е много строга, когато се размекна, ще ме спира да не върша глупости. Вероятно пак ще ми вземе телефона, така че бъди подготвен да отговаряш пред „секретарката ми”.

- Дали ще бъда одобрен за разговор? - попита и се престори на загрижен. Никол се засмя и умората ù изчезна. Василис не беше просто колега, който от време на време я черпи кафе. Чувстваше го като сродна душа и се радваше, че е намерила приятел, с когото да разговаря за проблемите си и да знае, че той няма само да я съди, но и ще я разсмива от време на време.

Следва продължение...