Нощ, колко ли много хора приличаха на нея… Тя скриваше под тъмното си крило делата на много лоши хора и хвърляше в сянка всичко хубаво сътворило деня…
Той беше същият… светъл и тъмен, добър и лош, мой и чужд…
 Прибирайки се, отново го забелязах, а беше тъмно. Не се виждаше нищо, ала в един момент светлината от уличната лампа достигна да него и тогава го видях. Той изглеждаше точно като нея – Нощта: тъмен, груб и неразбран. Замисляйки, се разбрах, че не бих разпознала никой друг, но него щях  винаги… А той вървеше пред мен. Нежно грубите му стъпки отекваха заедно с моите. Споделяхме един път… една улица, но не и един живот… Поетапно  стъпките му се отклониха, ето че бе стигнал собствения си дом и се  прибираше… И ето - отново пътищата ни се разделяха, отново груби мъжки стъпки отекваха в нощта, отдалечавайки се от моите, а и от живота ми…