За моя огромна изненада мъжът спира колата, пуска волана и вече, отървал се от нападките ми, се обръща към мен и ме пита:
   - А знаеш ли какво искам аз, знаеш ли? - гласът му звучи сдържано, но гневът е ясно откроен.
  Аз отново нямам отговор, но въпросът не е единственото, което ме спира да отговоря. Все мога да измисля някоя глупост. Другото, което не ми позволява да издам дори звук, е лицето му. Той се е обърнал към мен и ме гледа ядосано. Тъмносините му очи се открояват въпреки заобграждащата ни тъмнина. Лицето му е леко бледо, но жизнено и ами... красиво. Да, няма друга дума, с която да го опиша. Той е красив. Косата му е няколко нюанса по-светла от моята и е малко по-дълга от обичайното. Господи, та той дори няма двадесет и пет години! При тази мисъл ме връхлитат въпроси, чиито отговори предпочитам да не разбирам. Какво го е накарало да стане такъв? Има ли си семейство? Да не би да е луд? Може да е болен от нещо?...
   Той също ме гледа, а гневът лека-полека се изтрива от лицето му. В съзнанието ми отново се прокрадва някаква надежда. Надежда за разбиране, за снизходителност.
  - Моля те! - прошепвам аз. - Моля те, не го прави!
  - Какво мислиш, че ще правя? - тонът му бавно, но осезаемо убива и последното останало от надеждата ми.
   Не мога да отговоря, не мога да изрека тези думи. Отново съм в безизходица. Отпускам глава на седалката и въздишам отчаяно.
  - Моля те! - отново прошепвам, гледайки похитителя си в очите. Тези красиви очи...
  - Няма никакъв проблем да го повтаряш през целия път. - той се обръща напред и пали двигателя, но преди да натисне газта, отново се обръща към мен: - Ако още един път ми посегнеш, ще те пребия без да се замисля, разбра ли ме?
  Аз поклащам положително глава и след като мъжът се обръща с гръб към мен, сълзите ми отново потичат, но този път тихо. Този път нямам надежда за спасение, за бягство, нямам нищо. Но колкото и да съм отчаяна, в главата ми изникват нови размишления за бягство. В първия удобен момент след спирането на колата ще побягна накъдето ми видят очите. Знам, че имам минимални шансове за успех, но все пак няма да се предам, ще се боря до последно.
  Колата спира, похитителят ми слиза и след миг вече е отворил вратата от моята страна, за да сляза. Вместо да го направя обаче, аз отварям вратата от другата страна, скачам на асфалтираната земя и побягвам с всички сили. Отначало усещам, че никой не ме следи, но само секунди след това една ръка сграбчва грубо моята и ме спира. Обръщам се с лице към мъжа и в същия момент се опитвам да се отскубна от хватката му, но безуспешно. Той притиска ръка върху устните ми и прошепва в ухото ми:
  - Имаш две възможности: ако ще викаш за помощ, ще се наложи да ти завържа устата, но ако ми обещаеш, че ще си тиха, ще те оставя на мира. - той ме поглежда изпитателно за момент и после отново прошепва: - А да, имаш и трета възможност: ако ме излъжеш, обещавам ти, утре няма да си чувстваш тялото.
  Не намирам думи, с които да отговоря и затова примирено скланям глава. И след като вече окончателно нямам никакъв шанс за спасение, предпочитам всичко да мине, колкото се може по-безболезнено. Психическият тормоз ми е предостатъчен.
  Мъжът ме целува по челото и ме повежда към входа на един блок. Закрива очите ми с длан, а след като влизаме във входа, ги завързва с черна превръзка. Той не светва лампата, а просто ме повежда нагоре по стъпалата. Трудно ми е да определя колко време се изкачваме. Всяка минута минава мъчително бавно, особено при мисълта, че човекът, който ме отвлече, в този момент ме придържа към себе си, сякаш сме някоя лудо влюбена двойка. Истината обаче е съвсем по-извратена и плашеща.
  Докато се изкачваме, аз се подхлъзвам на едно стъпало, но преди да падна, мъжът ме хваща още по-здраво и предотвратява евентуално нараняване. По-добре да ме беше пуснал да се пребия. Ала не, той иска жертвата му да е в съзнание, да е свидетел на всичко, което смята да направи с нея.
  Вече не плача. Просто следвам безропотно похитителя си и... съжалявам. Съжалявам, съжалявам за толкова много неща. Съжалявам, че не се напих, докато бях в бара, съжалявам, че не останах да танцувам с Елена, съжалявам, че си заминах без дори да се извиня, както трябва, съжалявам, че тръгнах пеша, съжалявам...
  - Съжалявам. - изричам тихо на глас. Мислите ми вече се превръщат в реч. Нечута, неразбрана.
  Спираме пред някаква врата. Мъжът я отключва и ме побутва вътре. Веднага щом прекрачвам прага, свалям превръзката от очите си. Похитителят ми влиза след мен и заключва вратата след себе си.
   Докато мъжът ме води след себе си, имам възможност да огледам апартамента. Той не е много голям, но е добре обзаведен. Това неговият дом ли е? А тук живеят ли други хора? Докато си задавам тези въпроси, не осъзнавам как вече сме се озовали в спалнята. Оглеждам се и съзирам двойно легло. Двойно легло! Едва сега осъзнавам какво всъщност ще ми прави този мъж.  Не мога да го позволя, та аз съм само на шестнайсет!
  Не мога да позволя това да се случи! Успешно се изплъзвам от ръцете на похитителя си и побягвам към входната врата. Мъжът не си прави труда да ме гони, а само ме следва. Аз дърпам дръжката на вратата и викам истерично:
  - Пусни ме! Няма да ти позволя да го направиш!
  Мъжът се доближава до мен и ме хваща за ръцете. Това ме кара да се съпротивлявам още повече.
  - Пусни ме! Ще си платиш жестоко за това! Чуваш ли, ще те накарам да съжаляваш, че си се родил!
  - Кротко, кротко! - стяга хватката около ръцете ми и ме привлича към себе си.
  - Защо не си взе някоя проститутка? - крясвам в лицето му.
  - Защото проститутките не се дават да ги бият. - също с крясък ми отговаря мъжът.
  Аз се оставям да ме повлече отново в спалнята. Оставям и сълзите да облеят цялото ми лице. Оставям всичко, но не и мислите. Тях не мога да загърбя. Какво ще ми прави? Ще ме бие ли? Той постоянно говори за насилие! Колко време ще ме държи тук? Как ще се оправдая, когато се прибера? Но най-ужасното е, че не е сигурно дали ще доживея до сутринта.
Ами... ами ако ме убие?
  Мъжът застава пред мен и ме хваща за рамената. Ръцете му слизат надолу и стигат пръстите ми, които се преплитат с неговите. Той приближава едната ми ръка до устните си и я целува. Аз го гледам изплашено пред насълзените си очи и треперя при размишления какво ще бъде следващото му действие.