За моя огромна изненада мъжът спира колата, пуска волана и вече, отървал се от нападките ми, се обръща към мен и ме пита:
- А знаеш ли какво искам аз, знаеш ли? - гласът му звучи сдържано, но гневът е ясно откроен.
Аз отново нямам отговор, но въпросът не е единственото, което ме спира да отговоря. Все мога да измисля някоя глупост. Другото, което не ми позволява да издам дори звук, е лицето му. Той се е обърнал към мен и ме гледа ядосано. Тъмносините му очи се открояват въпреки заобграждащата ни тъмнина. Лицето му е леко бледо, но жизнено и ами... красиво. Да, няма друга дума, с която да го опиша. Той е красив. Косата му е няколко нюанса по-светла от моята и е малко по-дълга от обичайното. Господи, та той дори няма двадесет и пет години! При тази мисъл ме връхлитат въпроси, чиито отговори предпочитам да не разбирам. Какво го е накарало да стане такъв? Има ли си семейство? Да не би да е луд? Може да е болен от нещо?...
Той също ме гледа, а гневът лека-полека се изтрива от лицето му. В с ...