15,00 – 16,00 часа
Градът се смята за стар, но управлението е в нов квартал. Бели блокове, малки кооперации, на места оцелели къщи с дворове. И голям парк…
Виждам управлението срещу парка. Класическа служебна сграда – строена според изискванията преди половин век. Зелени площи, висок бордюр, асфалтов път към голяма врата – явно гараж. Посочвам на Милчев къде да спре…
Вратата на микробуса ни отваря висок мъж. Поглежда ни и махва на шофьора:
- Дай после в гаража…
Слизам пръв. Ръкуваме се, а в това време колегите се появяват от микробуса. Всеки носи по нещо, та се налага да кажа:
- Оставете багажа вътре. Няма да ни потрябва скоро…
Посрещачът е заинтригуван:
- Колега, приятно ми е – Христосков. Няма ли да дойдете при началника? Или най-напред в хотела?
Кимам утвърдително.
- Идваме, как не… Но смятам да започнем веднага с оглед на местопрестъплението. И, ако няма някакви съображения, да започнем с разпитите там. Апартаментът е голям – видях, че е с три спални, хол, даже голяма трапезария имал…
Христосков е поучуден. То си е за чудене. Но нашата група има свои стил и методи на работа. И сред тия методи е задължителната работа на терен...
Тръгваме към сградата. Дежурният явно е предупреден – само козирува и не задава въпроси. Качваме се по стълбите вляво и на третия етаж свиваме по тъмничкия коридор. Христосков почуква на първата врата, пропуска ни напред. Познато – секретарска стая, немлада жена в тъмен костюм се изправя насреща ни, поздравява и веднага отваря тапицираната с изкуствена кожа врата на началническия кабинет…
Началникът на полицията е още млад, около четиридесетгодишен мъж. Висок, стегнат, явно заделя време за фитнес. Или поне за редовно спортуване…
Макар и цивилен, изпъвам се и докладвам. Той ни оглежда бързо, ръкуваме се, стиска ръката на всички от групата. После посочва няколкото кресла и столове около стената.
- Добре дошли още веднъж – казва и отново плъзва поглед върху нас – Неприятен случай е повод да се запознаем. И ще ви бъдем много благодарни, ако помогнете за разкриването му…
Не мисля, че е щастлив от пристигането ни. При това – по нареждане директно от столицата. Което е явен знак за недоверие към тях – респективно него. И лек намек за непълно служебно съответствие, казано на бюрократичен език…
Иска да помагаме – предупреждение, че не сме в главната роля. Въпреки заповедта „от горе“…
Така… Значи – както очаквах. И трудно разследване, и натиск от столицата, и стиснати в хватката на местното самолюбие…
В това време началникът разказва за станалото. Нищо неизвестно досега, всичко е познато от документацията. Освен тона, с който споменава Караджов. Не бих се заклел в топли чувства към обвинения, но няма укори, няма предубеждение, няма предпазливи намеци за възможна издънка в редовете на полицията. Говори за него като за нормален полицай, опитен, смел, умен, разсъдлив. И много честен…
А това е интересно. Почти всеки началник в подобна ситуация би се презастраховал – и без това станалото е вече петно, но ако се окаже, че подчиненият е виновен…
Обаче, началникът явно вярва в невинността му – макар да не го изразява директно и открито…
Поглежда ме:
- Ще ви настаним в хотел „Тримон“. Утре в осем…
Вдигам ръка:
- Извинете, че ви прекъсвам. Както знаете, имаме широки пълномощия и смятаме да работим малко извън обичайното. Мисля засега да оставим хотела. Решихме да отидем в апартамента на убитите. Да се запознаем с обстановката. После ще обиколим съседите, ще разговаряме с тях. На място ще проведем и разпита на временно задържания колега… - Тук началникът ме погледна внимателно – Мисля, че определеният дежурен съдия ще може да ни изчака в кабинета си – за някои специални ситуации, а прокурорът ще може да присъства, разбира се, на всички мероприятия… Впрочем, той пристигна ли?
Началникът отива до бюрото си, взема едно листче:
- Малко странно ми се вижда… Сега е 15,30 часа, след час и половина свършва работното време почти навсякъде… И хората се прибират за почивка, а вие… Впрочем, разбирам ви – трябват бързи действия, и без това колко време мина… Прокурорът пристигна и вече е настанен в хотела. Но ще му се обадя, разговаряйте лично с него и уточнете плановете си. Ето номера му, казва се Трифонов…
Кимвам. Трифонов… Прокурор… София… Нещо познато… Кой беше тоя?
В това време секретарката е поставила на малките масички бутилчици с минерална вода, отворила е кутии с бонбони. Не сме гладни, но сладкото привлича…
- Вие, разбира се, ще минете при нас? – питам началника…
- Одобри ли прокурорът вашия план – и аз ще мина по някое време – казва той и пак ми кима към листчето.
Извинявам се и излизам…
16,00 – 16,30 часа
На широката площадка, където има сложени два фотьойла и масичка, спирам. Вадя телефона, звъня. Сигнал, два… Рязък мъжки глас:
- Трифонов…
Представям се, а отсреща се чува лек смях:
- Здравей, здравей… Нали може пак на „ти“? Отдавна не сме се виждали, нито сме се чували… Забравихме се, ей. Да те срещна – няма да те позная…
Аз съм по-зле. Ни по име, ни по гласа се сещам кой може да е. Но симулирам ведрост:
- Така е – колко време мина… - /Колко? От кое?/ - Ние пристигнахме и…
- Радвам се. Ще се видим в ресторанта. Аз към седем часа…
Прекъсвам го:
- Работата е там, че няма да се отбиваме в хотела. Смятам веднага да отидем на местопроизшествието и да започнем работата…
Заглъхване, малка пауза:
- Бе, то ми разказваха за нощните ти операции, ама мислех, че сега няма да бързате. Я колко време е минало, и горещи следи няма…
- Е, все пак…
Прекъсва ме:
- Да, да – всичко е наред. Ти разследваш, твое е желанието как ще действате. Аз засега нужен ли съм ви?
За какво да ми е нужен? Той е наблюдаващ, може по всяко време да се появява и изчезва… Но е необходимо да съм стегнат и сдържан…
- Ние ще започнем, а по-късно… - недоговарям.
- Точно така! Започвайте… Разговори, разпити, огледи, протоколи – после ще огледам всичко…
Кимам, макар че никой не ме вижда…
- Тогава да ти пожелая лека работа – казва той – Аз съм в хотела, ще хапна и идвам…
- Добре…
- Доскоро…
Учтиво се прощавам, продължавайки да ровя в съзнанието. Трифонов… Трифонов… Малко му име какво е? И какво ни свързва…
В кабинета на началника ме чакат. Минералната вода е изпита, сладките и бонбоните са преполовени – знак, че хората са гладни. Прощаваме се с домакина, той извиква по телефона Христосков и, когато колегата влиза в кабинета, явно му повтаря нарежданията, които му е дал вече. Онзи кима, поглежда ме учудено, сетне ни поканва да тръгваме…
По стълбите дръпвам Василев встрани, пъхам му банкноти:
- Като забележим магазин, слизаш, купуваш хляб, салами, вода, кафе, нещо газирано… Надявам се да намерим кафеварка там, та вземи картонени чашки…
Микробусът е вече на линия. Настаняваме се, макар че Христосков казва: „Ей сега сме там, не е далеч“…
И наистина – Милчев завива на близкия светофар, минава стотина метра и, по знак на водача ни, спира. Улица „Марица“. Голяма кооперация. Преброявам шест етажа. От едната страна има хаспел, стоварени са строителни материали, няколко човека оглеждат за последно района. Въпросително вдигам вежди към Христосков.
- А, строежът ли? Започнаха онзи ден. Дали въздуха на някакъв, който вдига апартамент…
- Апартамент?
- Да, проверихме. Продали са пространството отгоре – както му викат: въздуха. Имат разрешително от главния архитект, имат всички книжа. И започнаха усилено работа, че зима иде. Вчера и на лампи работиха – чак до осем часа. Но днес ги предупредих да тръгнат по-рано. Да не ни пречат…
Разбирам…
Слизаме, нарамили чантите и, заобикаляйки пясъка отпред, тръгваме към входа. Задминава ни бързащ мъж около 40-те. Христосков явно го познава:
- Добър вечер, господин Шанков…
Оня се обръща и разбира какви сме. Но Христосков не му дава думата:
- Вижте сега, извинявайте, но ще се наложи малко да закъснеете с вечерята. Минете, моля, по апартаментите и предупредете хората, че тая вечер ще ги викаме за разговори…
- Не, не – прекъсвам го – Ние сами ще минем по апартаментите. Нека не стряскаме хората…
- Добре! Господин Шанков, колегите са разследващи по оня случай. Очаквайте ги по апартаментите, ще минат да поговорите…
Шанков мълчаливо клати глава в знак на съгласие, опъва вратата и я задържа, за да влезем. Каменов поема ръчката, ние се вмъкваме…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados