2 част

Телефонът звънна. Михаела едва отвори очи и протегна ръка към нощното шкафче.
- Ало? - каза едва, едва тя.
- Айде ставай! Трябва да дойдеш с мен в мола.
- Що?
- Така, по пътя ще ти разкажа. До 20 минути съм пред вас.

Михаела се надигна от леглото и дръпна завесите. Вече беше обяд, но слънцето се забелязваше съвсем леко. След като се вкара във вид, чу настоятелния клаксон на приятелката си и излезе.
- Стига де! Ето ме, идвам! - извика Михаела и се качи в черия джип. - Какво става?
- Какво ли не! Вчера, след като ти си тръгна, се скарах брутално с Мая, вкарахме си няколко шамара и едно момче се бутна в тълпата, и я отведе навън.
- И?
- Нямаш си и на идея кой, беше той! - усмихна се лукаво Габриела.
- Айде, казвай де...
- Румен, моят бивш, и неин настоящ.
- Стига бе! Как може, с тая лигла?!
- Днес ще й дам урок, скъпа. - Габриела намигна, докато паркираше колата.

 Влязоха в мола.

 - Да седнем тук.

 - Добре де, стига си ме дърпала. - каза Михаела, докато се настаниха в едно от кафетата. - Е, защо сме тук?

 - Всеки момент Румен ще дойде. Нали знаеш, че той винаги ще си пада по мен.

 - Естествено, иначе трябва да е няк'ъв луд. - захили се Михаела.

Беше права, Габриела беше мокър сън за много момчета и мъже. Блондинка, с изкусителен поглед и секси усмивка. Плюс това си беше чиста кучка, което обезателно привличаше мъжкия пол.

Точно в този момент пристигна Румен. Нормално изглеждащ мъж, с чаровна усмивка и нищо повече. Беше доста наивен и глуповат, но търсен от всички заради дебелия портфейл.

 - Здравейте, момичета. - каза ведро той.

 - Здрасти, Румба, сядай.

 - Как сте?

 - Добре. - каза с престорена усмивка Михаела, тъй като донякъде винаги й е било кофти за него.

 - Аз , не съм добре, Румене! - обади се Габриела.

 - Що, какво ти има? - искрено попита той.

 - Как какво?! До вчера казваше колко ме обичаш, и че винаги ще е така, а снощи те гледам с оная Мая.

 - Ами, Габи, ти нали ме отряза, каза да си намеря друга!

 - И ти ми повярва?! Бях наранена, мислех, че няма да се откажеш от мен! - преструваше се русата фурия.

 - Явно, не съм те разбрал... Виновен съм.

Михаела не можеше да гледа повече тоя цирк и помоли:

 - Румба, стига, би ли ми поръчал един фреш от портокал?

 - Разбира се. - каза той и бързо стана.

 - К'во прайш, бе Габ? - попита ошашавена Михаела.

 - Стига, де! Сега ще видиш! - тя взе телефона си и прати анонимен смс: "Гаджето ти кръшка, ела в мола! Бързо! ".

 - След малко ще ти донесат фреша. - каза Румен и седна до Габриела.

 - Ти, оная нали не я обичаш? - попита без увъртания тя.

 - Честно ли?

 - Е, не, излъжи ме! Честно, разбира се.

 - Не, не я обичам.

 - А защо си с нея? - намеси си Михаела.

 - Не знам, може би така се опитвам да забравя приятелката ти. - каза той и се усмихна.

След няколко минути Габриела забеляза Мая и бързо, без предупреждения, целуна Румен.

 - Алоо! Руменее! Какво става тука, бе? - извика тя, все едно беше някоя ламя и бълваше огън.

 - А, Майче... - каза той с пламнали бузи.

 - О, Мая, ела бе мило, да пийнеш нещо, да охладиш страстите. - ухили се Габриела.

 - За много умна ли се имаш, ку*во?

 - Шшш, мери си думите, не искаш да ме ядосаш!

 - О, напротив искам!

 - Стига се превзема, де. - каза спокойно Габриела, наклони се леко, целуна Румен, и придружена от Михаела излезе, оставяйки и Мая, и Румен - със зейнали усти.

 - Що пак прайш филми?

 - Стига де, Мише, нищо особенно. - каза Габриела, след като влязоха в колата.

 - Мисля, че беше излишно.

 - Не си мъчи хубавата главица. Сега ми разкажи, ти снощи к'во напрай, сама ли се прибра.

 - Всъщност, не. Помниш ли момчето от асансьора?

 - Мхм, симпатягата.

 - Е, той ме закара до вкъщи.

 - Ми, ти нали каза, че не те кефи.

 - Да, не ме кефи, закара ме, щото бях доста пияна.

 - А, значи е нямало джиджи-биджи?

 - Тц. - каза тихо Михаела. - Ще ме хвърлиш ли до Пламен, трябва да си взема колата?

 - Разбира се. - усмихна се Габриела.

Въпреки, че беше луда и донякъде гадна, тя беше много добра приятелка.

След като спря колата пред кооперацията й каза:

 - Айде, звънни после, целувки!

 - И от мен. - отвърна Мика и затвори внимателно вратата на джипа.

След това, тръгна да търси собствената си кола.

 - Мамка му, помня, че беше тук! - вайкаше се тя.

 - Най-вероятно паякът я е вдигнал.

 - Сигурно. - каза тя и се обърна. - О, пак ли ти? Да не би да ме следиш? - каза леко ядосана Михаела.

 - Ами, така като ме гледаш, как мислиш? - каза той и погледна към кам торбата, която държеше. - Просто хвърлям боклука, живия отсреща.

 - О! - беше единственото, което успя да каже тя.

 - Да ти повикам ли такси?

 - Защо?

 - Ами нали трябва да идеш да си вземеш колата.

 - А, да. Вярно, за момент изключих.

 - Знаеш ли, направо аз ще те закарам, щото и без т'ва трябва да излизам. Ела с мен до горе, ще се преоблека набързо и отиваме, става ли?

 - Става. - каза простичко тя и го последва. Рядко изпадаше в подобни ситуации, да не знае какво да каже.

 - Нашият асансьор е повреден, жалко. - каза той, докато се изкачваха по стълбите и се захили.

 - Я, стига. - каза леко притеснена тя. По дяволите, тя почти никога не се притесняваше, защо сега?

Той отвори вратата на апартамента и я покани вътре.

 - Хайде, влизай, настани се удобно, аз ей сега идвам.

 - Окей.

Личеше си, че апартамента е на млад мъж, беше леко разхвърляно, но модерно обзаведено. На масичката пред телевизора, имаше телефон, който почна да звъни.

 - Ъм... - тя си помисли, че дори не знае името му - Ейй, телефонът ти звъни!
 - Идвам. - извика той и бързо дойде от съседната стая, гол до кръста, с тениска в ръка. - Ало, здрасти, да идвам след малко Лили. - каза той, затвори телефона и отиде да се облече напълно.

Михаела седеше на дивана и се оглеждаше наоколо.

 - Готов съм, да тръгваме.

 - Хайде, дори аз се оправям по-бързо от теб. - пошегува се тя.

 - Ще я видим тая работа.

Качиха се в колата му, и той потегли.

 - Ти да не си се полял с парфюма? - попита го тя.

 - Що, прекалил ли съм?

 - Малко, иначе е хубав.

 - Знам си аз. - каза той и се усмихна.

 - Трябва да ти задам един много важен въпрос.

 - Питай. - подкани я той.

 - Как се казваш?

Той искрено се засмя.

 - Обещай, да го запомниш!

 - Обещавам.

 - Теодор, викай ми Тео.

 - Дадено. - каза тя и се зачуди, защо той не попита за нейното име.

Тогава той спря колата.

 - Благодаря, за превоза. - усмихна се тя.

 - Моля. - каза той, наклони глава и посочи бузата си.

 - Добре, де. - тя се наклони, но той бързо обърна лицето си и докосна устните й със своите. Тя бързо се отдръпна. - Ей!

 - Какво толкова, сякаш преди не си ме целувала? - добронамерено се заяде той.

 - Престани, де. - каза тя и отвори вратата на колата.

 - Добре, не се сърди, Мише. - усмихна се Тео.

Тя отвърна на усмивката му и си тръгна.

Докато даваше личната си карта на полицая и търсеше пари за глобата, се замисли, че той явно знаеше името й.

 "Теодор, викай ми Тео" - това беше нещото, което няколко часа се въртеше главата й.

Но вечерта, то изхвръкна, тъй като излезе с приятели да поденси в една от чалга дискотеките.

Следва...