Беше една напълно обикновена късна вечер. Работата в магазина бе изцедила всичките ми сили, но все пак нещо ме накара и тази вечер да се разходя в парка. Грабнах някак машинално палтото и се спуснах по улицата. В главата ми се въртяха толкова много нови идеи за работа, че не усетих кога съм закрачила по страничната алея. Беше рано, някъде към 10, но имах чувството, че вече е 12. Не се притесних от факта, че паркът бе празен, а продължих със същата забързана стъпка и представяща си предстоящото ми повишение. Така вървях из празните алеи, не виждах и не усещах природата - просто вървях. Когато в един момент силен вятър ме блъсна в гърдите и за момент спря дъха ми. Огледах се - беше тъмно и влажно, а единственият шум идваше от разбиващите се със силен тласък вълни. Намирах се на кея след парка - място, което познавах добре. Тази вечер обаче нямах това чувство. Мислите изведнъж изчезна ха,а на тяхно място за първи път се появи страхът и несигурността. Студът пълзеше по тялото ми и увеличав ...