Беше една напълно обикновена късна вечер. Работата в магазина бе изцедила всичките ми сили, но все пак нещо ме накара и тази вечер да се разходя в парка. Грабнах някак машинално палтото и се спуснах по улицата. В главата ми се въртяха толкова много нови идеи за работа, че не усетих кога съм закрачила по страничната алея. Беше рано, някъде към 10, но имах чувството, че вече е 12. Не се притесних от факта, че паркът бе празен, а продължих със същата забързана стъпка и  представяща си предстоящото ми повишение. Така вървях из празните алеи, не виждах и не усещах природата - просто вървях. Когато в един момент силен вятър ме блъсна в гърдите и за момент спря дъха ми. Огледах се - беше тъмно и влажно, а единственият шум идваше от разбиващите се със силен тласък вълни. Намирах се на кея след парка - място, което познавах добре. Тази вечер обаче нямах това чувство. Мислите изведнъж изчезна ха,а на тяхно място за първи път се появи страхът и несигурността. Студът пълзеше по тялото ми и увеличаваше напрежението, вятърът пищеше в ушите ми като истински вопъл на дете. Зрението ми се изостри - попих всеки един детайл от мястото, но не виждах нищо различно, нито едно нещо, което би ме накарало да се почувствам така застрашена и несигурна. Тогава напрегнах слуха си, заслушах шума на вълните и стенанието на вятъра, но всичко изведнъж замлъкна... настъпи тишина, исках да побягна, но не чувствах тялото си. Вятърът спря да ме блъска в гърдите, но тогава нещо друго пропълзя по тялото ми... нещо, което слухът и зрението са пропуснали. Беше дъх, опитващ се да ме изпие. Но аз бях сама! Обърнах се рязко и се взрях право в нещото срещу мен - бе мъж, застанал на не повече от 10 пръста разстояние. Недоумявах как не съм чула стъпките му, но след като се загледах в него, това не ме интересуваше вече. Той беше висок, строен и... засенчен от собствената си сянка. Беше толкова близо до мен, а не можех да видя чертите му! Все още усещах дъха му... вледеняваше врата ми дори и през шала. Пак задуха вятър, стана студено. Мъгла започна да пада толкова бързо, сякаш и тя искаше да скрие образа му от мен. Тогава заговорих:

- Кой си ти? - попитах аз, осъзнаваща отговора точно в този момент.

Човекът срещу мен стоеше все така неподвижен и ужасяващ. Но из мъглата започнаха да проблясват белите му зъби... той се смееше безгласно. От това кожата ми настръхна, осъзнах, че този човек ме възбужда и ужасява едновременно. Той сякаш прочете мислите ми, приближи се толкова близо до мен, че вече можех да видя абаносовите му очи - те бяха толкова празни, ледени и безизразни. Наведе се над мен и ми прошепна със най-страховития глас:

- Аз съм твоята Любов, но можеш да ме наричаш и  Смърт! Избери сама с кое от двете ми имена да ме зовеш.

Тогава допря устните си до моите, но не ме целуна - само изпи дъха ми, взе душата ми, мислите ми... сърцето ми... само това.

Оттогава го наричам Любов...