1.
В тъмния коридор се криеха сенки, гънеха се по стените, покрити от тъмна и ръждива боя, сполучливо размазана като петна стичаща се кръв. Сенките се сливаха с кръвта, правейки следите ѝ като от кървящи рани.
С тихи стъпки, почти недокосващ гладките дъски, Рик се отправи към тънкия светъл процеп, образуван от открехнатата пред него врата. Докато се носеше към нея, Рик усещаше стаените в мрака, чувстваше болката им. Преминавайки те го наблюдаваха с пронизващи погледи. Не смееше да се озърне, за да ги види, но долавяше как шептят на непознат език - призрачни гласове, произнасящи думите си като дихание.
Страх го беше, всичко изглеждаше толкова истинско. А е само сън – си повтаряше той. Сън, в който страхът беше ужасяващо реален.
Гласовете шумоляха като разбърквани листа през есента, които се заравяха в краката ти и ги тъпчеш вървейки. Гаден, чупещ се шум на изсъхнали листа, превръщащи се в прах от тежестта на тялото.
Някъде в неизвестността, старинен часовник отмери тринадесет глухи удара.
Точно толкова бяха – преброи ги приближилия се до вратата Рик. Не беше чувал часовник да звъни тринадесет пъти, но не беше чувал и за толкова много странни неща, които все някога някъде се случваха.
На светлината от процепа стените оживяха съвсем ясно пред очите на Рик – ръждивата боя се разтече, като че извираше от невидими рани и се разливаше по тъмния дъсчен под. Кървавите им пипала се плъзнаха към цепнатините на дъските, отдавна потъмнели от течението на времето.
Рик секунда-две ги гледа, после бутна да отвори вратата, която застърга, заскърца и се запъна, но накрая поддаде и започна да се отваря.
В стаята горяха безброй свещи, поставени на всяко място, където е могло да се закрепят восъчните им подложки. В първия момент не можа да го разбере, но след това видя ясно - едни догаряха, вече стопени и безформени; други бяха почти нови и стройни, като току що излезли от калъпите, но всичките бяха с форма на човешки тела - топящи се от пламъците восъчни тела с протегнати ръце за помощ към влезлия да ги спаси и угаси.
Но сгърчени от огъня, те бавно се свиваха в себе си и умираха.
Цяла стая със свещи и едно легло в средата. Бяло легло, покрито с бяла постелка.
Зад себе си Рик чу как сенките се раздвижиха и бързо пристъпи в стаята, затваряйки с мъка вратата. Резето хлопна самичко и той остана в пълна тишина.
Въздухът бе тежък от познат аромат. Миришеше на нещо, подобно на канела, но обвито с тънкия нюанс на дим.
Рик гледаше стотиците танцуващите пламъци над восъчните тела и не знаеше защо е тук, в този сън. Кой го доведе в това призрачно място? Или кой изпрати този сън в съзнанието му? Дори се запита дали изобщо сънува, а не се случва реално?
Някой прошепна в мислите му:
- Кое е определението ти за реалност – онова, което мислим, че е истина, или онова, което усещаме, че се случва сега, макар и невероятно?
Повей разлюля морето от пламъци и те се люшнаха като вълни. Рик не видя нито прозорец, нито друга врата, беше затворен в гробница, а отнякъде идваше въздух, плиснал отново аромата на канела в спящото му съзнание.
Светлината премигна и от жълтеникава стана с червен нюанс. По телата на свещите, вместо восък, започна да тече гъста кръв. Пулсираща и тъмна. Стичаше се по рафтове, по первазите и на пода под умиращи восъчни тела.
Преди Рик да може направи нещо, постелката на леглото се размърда и под нея се появиха човешки очертания. Измъчени стонове се откъснаха от трептящото тяло под бялата покривка, която започна да се впива в тялото.
Вратата леко изпука и някой започна да потропва меко, като че ръката на тропащия бе облечена в дебела ръкавица.
Меко, но настоятелно.
Рик гледаше покритото тяло. Неописуем страх го бе обзел, сега даже не можеше и да мисли за ставащото като за някакъв сън. Страхът и ужаса от непознатото място бяха съвсем истински. Стоновете бяха станали по-силни, кръвта от телата пълзеше към краката му и той се притисна към вратата. Усети с тялото си приглушените удари от тропането. Сякаш ударите се разбиваха в него. Аромата на канела стана тръпчив и наситен с мириса на гранясала плът.
По бялата постелка, на мястото на гърдите, изпънали плата, цъфнаха три кървави резки. Силен писък се откъсна от закритата уста и две кървави очи се впериха в Рик, разтекли се настрани по слепоочията. Белотата преля в кървяща маса, която се сля с онази, идваща от топящите се восъчни тела.
От мътната течност пред него се надигна огромна фигура от разтичаща се кървава плътност и протегна капещите си ръце към него.
Ударите по вратата станаха силни и резки. Ръката вече не беше в мека ръкавица. Ударите бяха стоманено безмилостни и скоро щяха да избият дъбовата врата.
Но не това беше проблема в момента за ужасения Рик – съществото го бе доближило на една ръка и се протегна да го сграбчи.
Миг преди кървящите пръсти да го докоснат, вратата се счупи и чифт костеливи ръце обвиха тялото на Рик, който закрещя в ужас, стиснат от ледените им пръсти.
2.
Рик Клеменса се стресна от собствения си глас и се изправи в леглото. Дишаше тежко и в първите мигове не можа да осъзнае, че вече се е събудил. Кошмарът бе изпотил тялото му и видя тъмното, мокро петно на възглавницата. Сърцето биеше с доста по-голяма честота от обикновено, но започваше постепенно да се успокоява.
Откъде, по дяволите, дойде този сън? – се запита Рик и изпи чашата с вода, която оставяше всяка нощ на шкафчето.
Преди две-три нощи пак бе имал някакъв абсурден кошмар като този и целия ден го преследва чувството, че е преживял нещо неприятно. Но това сега беше направо реално изживяно, особено тази миризма на канела и не можа да си спомни откъде ли ще да се е запечатала в съзнанието му.
Погледна часовника - едва четири часа след полунощ. Време за никъде и за нищо за правене. Рик намести възглавницата си, въздъхна и се опита да прогони спомена от кошмара. Беше изморен, сякаш е бягал с часове и това му помогна бързо да се унесе.
Много телевизия! – отсъди в мислите си, заспивайки отново, този път непробудно и спокойно до сутринта.
3.
Малко след осем сутринта, Рик паркира стария раздрънкан пикап пред работилницата, в която работеше от две години – „Дърводелски услуги „Буковски”. Собственик беше стария Джек Буковски и освен Рик имаше още двама работници – Рой и Мик, по-възрастни от него, но разбрани и млади по дух.
Дърводелницата на Джек работеше с един завод за мебели от години и тук извършваха грубата обработка на материала, както и малки частни поръчки, ако имаше такива.
Работата беше еднообразна, всеки ден от осем до пет, но затова пък сравнително лека, а и миризмата на прясно обработено дърво се струваше на Рик Клеменса приятна.
Двете години бяха отлетели неусетно като един ден, до момента лично той не можеше да се оплаче от нищо и едва ли би намерил по-добро от това. На двадесет и две години, в район със замираща индустрия, което принуждаваше голяма част от неговите връстници да пътуват надалече, за да намерят работа, Рик имаше късмета да работи само на километър от градчето. Макар дните да си отминаваха бавно, лениво и еднообразно. В края на петъчния работен ден получаваше седмичната надница, събота вечер на кино и до късно се мотаеше край салона на Тед, неделята прекарваше с приятели край вировете в планината за риба и в понеделника отново тук, в дърводелницата „Буковски”. На този етап, това може да се нарече подреден живот за един млад човек.
Но преди десетина дни се случи нещо, което разнообрази живота на Рик, както и обичайното спокойствие. Едно доста голямо и тежко парче дърво отскочи от някаква машина, която беше оставена на програмиран ход и удари Рик по главата. Ударът го повали в безсъзнание. Десет минути бяха необходими на другите мъже да го свестят. Когато отвори очи, той не знаеше даже къде е. Пред погледа му се въртяха някакви неясни силуети, но след малко всичко се проясни. Нямаше открита рана, но главата му бучеше и нямаше ясна ориентация къде се намира. Стария Буковски го пусна да си отиде за ден, ако се наложи и два. Стареца измърмори нещо, че май ще трябва да слагат каски по време на работа, ако случаят се разчуе.
А Рик имаше усещането, че е бил някъде другаде – в друг свят, в друго време, които бяха съвсем различни от реалния, който му се струваше доста чужд за момент.
Усещането бързо се стопи, докато се прибираше към дома си. Рик не отиде на лекар, само изпи няколко обезболяващи таблетки и след ден-два забрави случката. Макар и да го наболяваше главата понякога. Останалите също спряха загрижено да следят поведението на младежа.
Ако имаше някаки нарушения, то досега щяха да се появят – заключиха философски те и черпеха три поредни вечери младия Клеменса с бира.
Затова пък нощните кошмари се появиха в края на първата седмица от инцидента, Рик не можа да свърже него и тяхната поява.
И днес работният ден започна и завърши както обикновено, а вечерта отиде с другите в салона на Тед, поиграха билярд и към десет и половина заспа пред телевизора.
4.
Този път беше на гола поляна, над която голяма и ярка луна грееше като прожектор точно над него и образуваше петно светлина с голям диаметър. Някъде напред се виждаха очертания на още нещо, но не бе ясно какво заради тъмнината.
Тревата бе студена и много остра. Рик се намираше на милиметри над нея, носен от невидима сила, и усещаше гъделичкащите връхчета на стръковете.
Дали, ако стъпи, няма да се наниже на тях? Струваха му се твърди и прекалено остри, като закривени върхове на милиони стрелички.
Рик се огледа и тръгна напред, поне натам, накъдето мислеше, че е напред - всички посоки бяха еднакви и колкото да се оглеждаше, винаги гледаше към едно и също място, тоест - никъде.
Носейки се като привидение, призрачно лек и безтелесен, той усещаше, че се движи, а нямаше по какво да го определи.
Погледна надолу, не видя никаква разлика от преди малко. Тревата беше равно окосена и стърчеше все така настръхнала.
Дали да не пусна нещо за ориентир – си помисли носещия се над нея като дух.
Беше му интересно как движи тялото си само чрез мисълта си. Не усещаше тежестта на плътта, която винаги го бе сковавала и сега се усещаше по-лек и от въздуха. Можеше да нарече чувството дори приятно. Той летеше.
Летя известно време, а околността оставаше все така непроменена. Светлото петно на луната го следваше и той винаги бе в центъра му.
Някой от тъмното небе не ме изпуска от поглед – каза си Рик, като в същия миг накара тялото си да спре.
На не повече от няколко метра видя човек с неясни черти, изникнал от нищото, който явно го очакваше. Беше обвита в тъма сянка, наметната като плащ на раменете ѝ.
Рик почувства как лепкава мъгла го обви и задържа на едно място.
- Ти влезе в моя свят – тихо прошепна човека направо в главата на Рик. – Ти не си за тук.
- Кой свят? Аз сънувам – отговори Рик, а дори не отвори устни. Мислите му оформиха думите и ги изпратиха към другия. Бяха кънтящи като глас в пещера.
- Моя свят, в който дойде неканен. Снощи те докопах, но успя да се измъкнеш. Имаш способност да бягаш от тук, инак не бих те пуснал така лесно. Но сега ще ми помогнеш аз да премина в твоя свят, така както ти идваш тук. Вярвам, че ще има какво да взема от там – изричайки последните си думи, човекът вдигна дясната си ръка и я протегна с дланта нагоре.
Бяло огнено кълбо лумна в отворената костелива ръка и хвърли отблясъци в черните орбити на неясното лице. Вместо очи имаше огромни празнини и те се взираха в Рик с отраженията на кълбото със зеници от тъмни огледални повърхности.
Там, зад тях, се криеше нещо непознато. Нещо, което нямаше нищо общо с онова понятие за реалност, в която той живееше, когато си мислеше, че е буден.
И това чуждо разбиране искаше да го погълне, за да може да прогледне отвъд неговият сън.
Рик с мъка наруши полето на задържащата го сила, напъна се и се отскубна от залепените по него нишки. С пукот ги скъса и се понесе бързо назад, или в посоката, която му се струваше обратна на онази към която летеше преди малко.
Поглеждайки през рамо след секунди видя как непознатия просто търкулна кълбото по равната трева. Огънят стана с меден отблясък и поглъщаше почвата, растейки и превръщайки се в огнен вихър, повлякъл със себе си всичко в този мрачен свят.
Ако този огнен ад премине в неговия свят, ще го изгори със стихията си, която нарастваше с всеки изсънуван миг.
Рик летеше напрягайки всичките си сили, но усещаше топлината зад себе си. Огненото кълбо го настигаше и нямаше къде да се скрие. Намираше в едно абсолютно нищо, започващо и завършващо с тук и сега.
Може би само си мисля, че се движа, а може би стоя на едно място и просто огъня приближава! – каза си уплашения беглец и пак погледна назад, но се спъна в невидимо препятствие и политна, загубил равновесието на полета си.
Острите върхове на тревата го надраха, забивайки хиляди кукички в кожата му и спряха устрема, задържайки го за удобство на огненото кълбо, което се стовари върху спящия.
Огнена плесница го удари силно по гърба и той закрещя от болка.
5.
Рик скочи като изгорен и се измъкна ужасено от фланелката, с която спеше. Остра болка пробягна по гърба му и вече буден закова невярващите си очи в изгорената дупка на дрехата, свила се в димяща дрипа на пода.
Тя наистина гореше!
Главата му пулсираше, но Рик на помръдваше и не можеше да повярва, че това се е случва наистина.
Когато включи нощната лампа, осветила стаята му с червеникава светлина, той видя по себе си многобройни ранички. Сякаш в кожата му са били забити десетки кукички. Същите, като онези, които ползваше той самия, за да лови риба в неделните утрини.
Било е истина – каза си, когато разбра и си спомни от какво бяха раните. - Значи кошмарния сън се сбъдва? Но как е възможно това?
Главата го болеше. Имаше усещането, че се е сцепила, за да излезе нещо от нея. Опипа я с трепереща ръка, но нямаше рана. Просто една тъпа болка, която пулсираше с всеки тласък на изпращаната от сърдечната помпа кръв.
Вече го болеше и изгорения гръб, покрит от големи мехури, пълни с някаква мътна течност. Рик не можеше да види, но вътре в тези мехури нещо се движеше, нещо се гънеше и напъваше да ги спука, за да излезе.
В следващия момент, Рик Клеменса, забрави и за болката, и за изгорялата си тениска, и за парещата болка по гърба му.
Една костелива, твърда и силна ръка, започна да чука по вратата на спалнята. Бавно, отсечено, като всеки удар имаше за цел да избие дъсчената плоскост.
И щеше да я избие съвсем скоро.
Рик скочи на пода, който изкърца под тежестта на тялото му и се огледа невярващо.
Не можеше да бъде реалност това, той все още спеше и просто кошмарът се повтаряше. А може би просто продължаваше в неговия свят? – се прокрадна разбирането за ставащото през обърканите му мисли.
Когато костеливата ръка с поредния си удар успя да спука гладката пресована дървесина на вратата, а със следващия изби едно парче и хищни пръсти започнаха да разчупват дървеното тяло, в спалнята се понесе силен аромат на канела, който се плъзна към незнаещия вече къде да се скрие Рик Клеменса.
Нервите му не издържаха пред страха и той започна да крещи отново, този път от ужас.
6.
- Рики?! – гласът на Диадра, майката на Рик, го извади от видението. – Заспал си на масата, сине.
Той се огледа, беше положил глава на преплетените си лакти върху куненската маса. Пред него димеше чашата му с кафе, отстрани чиния с топлата закуска и още една с малко парче от сладкиш, поръсен обилно с канелен прах.
От ъгъла долиташе гласът на водещия на сутрешната програма по телевизията. Пералнята се въртеше и разбиващите се в стъклената врата дрехи образуваха разноцветна шарена дъга.
- Снощи до късно си стоял в онзи бар, нали? – продължи Диадра, докато прибираше купчина съдове в шкафа. – Ако не съм аз, едва ли ще можеш да станеш за работа. Вече си достатъчно голям, момче, трябва да си малко по-отговорен.
Рик се огледа отново. Мислите му се подредиха и той тръсна глава, прогонвайки всички полепили се късчета от кошмарния, макар и кратък, сън.
- Сънувах, че спя и сънувам нещо невероятно – сподели той, като започна да се храни. Наистина ще е добре да не стои до толкова късно нощем – обеща си Рик, предъвквайки замислено.
Майка му го изгледа критично.
- Сънува се в леглото, а не на масата. Хайде, побързай, след малко трябва да тръгваш. И опитай този канелен сладкиш, нали ти разказвах за него – невероятен е!
- Добре – каза Рик, отпи от кафето си и взе сребриста виличка, с която отчупи малко парче. Поднесе го към устата си, но преди това силният аромат го удари в носа, а когато пое парченцето и съзнанието му се обви в канелена пелена.
Кухнята сякаш премигна в този момент.
Премигна, сви се рязко до една малка точка и отново се разшири, този път поръсена в ръждивата светлина на нещо ново. Усещането беше кратко, по-кратко от това да премигнеш и веднага отмина.
- Вкусно е, нали? – майката на Рик се беше обърнала, за да види реакцията му.
- М-да, невероятно силен вкус!
- Казах ти аз – Диадра беше доволна, след което и без да осъзнава това, тя сви ръка в юмрук и удари по едната стена на кухнята. Ей така, без никаква причина. Ударът беше силен и глух. Също и следващите два-три, които нанесе отсечено. – Когато си готов, мини през стаята си, за да вземеш якето си. Днес навярно ще вали.
Рик изсумтя в отговор и дояде сладкиша, така и не забеляза направеното от майка си, а звукът от ударите потъна в шума на пералнята и бърборещия глас от екрана.
Стана и погледна часовника, който му показа, че има още десетина минути. Тръгна към стаята си. Коридора бе потънал в утринен полумрак, който изведнъж се удължи и вратата на стаята му се озова далече, много далече напред.
Преди Рик да осъзнае отново промяната, сенките започнаха да шават. Нечия фигура се открои сред тях и го изплаши с призрачния си шепот на непознат език. Сега вече осъзна, че реалността му отново е поддала – но не беше много сигуред дали сънят му се е превърнал в реалност, или тя се обърнала в сън.
Той ускори крачките си, но коридора не свършваше – беше безкраен. От открехнатата врата се процеждаха петна светлина, превърнала се в неговата спасителна лодка, на която трябваше да се качи.
Пак се започна! – помисли си Рик, напълно объркан. Сънува ли или не. Знаеше, че е буден, но кой се прокрадваше около него?
Толкова осезаемо, че усети допира на хладни пръсти, протегнали се към топлото му тяло.
За миг всичко се сви обратно в нормално състояние и той трескаво влезе в стаята си, трясна силно вратата зад себе си, която с незнайно как се заключи сама.
Стаята му беше цялата в горящи свещи. Стотици топящи се в огнени мъки восъчни тела, протегнали ръцете си в молба за помощ. Всички те стенеха и виеха от болка. Бяха обречени под огнения поглед на пламъците им и телата им бързо горяха, за да изчезнат като струйка дим.
В средата на нищото го очакваше обвита в мрак фигура, от която капеше тъмна и гъста течност. Силен мирис на канела идваше на топли талази от нея.
Фигурата започна разбърква с кокалести пръсти реалността около тях и с тих глас нареждаше, че няма друго време освен онова, което имаме пред себе си – сън или не, всичко ще се превърне в мигът на сега.
Скования от страх пред неизвестното Рик, не издържа и започна да вие от ужасът, който заби нокти в сърцето му с нощния си шепот.
© ГФСтоилов Todos los derechos reservados