Тя плачеше. От очите й течаха не просто капки вода, а мънички частици страдание, които бяха сякаш безкрайни. Все повече и повече сълзи капеха от изстрадалите й, почервенели очи и, осветявани от меката и плаха лунна светлина, размазваха грима й и се разпръскваха безшумно.

- Толкова боли да обичаш, а да не получаваш нищо - прошепна си тя и зарида още по-безутешно

Нямаше и кой да я утеши. Всички я изоставяха. При тази мисъл тя се строполи отчаяно на колене и погледна земята. ‘'Толкова хора я тъпчат постоянно, но тя остава здрава и непоклатима, не като мен''. Поиска й се да бъде силна като земята.

‘'Още малко и няма да мога да го преживея изобщо....'' Отчаяният й поглед се зарея сред звездите, но там не намери нищо и се насочи надолу към ръцете й. В сънищата си тя разкъсваше ръцете си от болка с нокти, но по тях нямаше нито рани, нито белези. В съзнанието й постоянно се появяваше едно лице.

Тя толкова обичаше човека, на когото принадлежеше това лице, колкото и го мразеше. Обичаше го, а той я предаде. ‘'Защо..?'' - се питаше тя, но не получаваше отговор. Само отдалеченото зловещо свистене на вятъра.

В къщата беше тъмно, всички лампи бяха загасени. Прозорецът в нейната стая беше затворен и леко се люшкаше на ръждясалите си панти. Скърцането им беше както зловещо, така и дразнещо. Тя бавно и отнесено стана от леглото си напрегната, с огромно нежелание, сякаш искаше никога да не става от това легло. Но сега трябваше да стане. Беше решила да го направи и глупавото, омразно легло нямаше да я спре. И така, тя се надигна.

Отначало, като стъпи на краката си, се олюля, но не падна, защото се хвана за бюрото си. Беше лежала и плакала с часове и часове наред без да има ясна представа за времето. Но знаеше едно - точно сега беше време да го направи. Вече усещаше как във вените на краката й потича топлата кръв и започват да се движат.

Направи две крачки и се доближи до вратата. Очите й бяла свикнали с тъмнината, а и тя до болка познаваше омразната къща. Въпреки гъстата тъмнина, тя почти ясно виждаше очертанията на вратата. Направи още две крачки и залитна. Краката й все още бяха вкочанени от дългото лежане. ‘'Трябва да го направя, трябва. Всичко трябва да свърши. Съвсем скоро, съвсем скоро''.

Стисна дръжката на вратата, дръпна я и стъпи в коридора. Този пропит със спомени и омразен коридор. Тя го ненавиждаше почти колкото цялата къща. Продължи напред още по-устремено.

Стигна стълбите, но не ги видя и се препъна на най-горното стъпало. Залитна и удари лявата си ръка в парапета, с но с дясната се хвана здраво и не падна. По дяволите, не й беше до такива неща. Тя нямаше воля да живее, камо ли да се държи за някакъв парапет. Продължи стъпало след стъпало надолу по стълбите.

Слезе на долния етаж. Не виждаше вратата на банята, тъмнината беше прекалено гъста тук долу, но знаеше, че е наблизо. Отиде до стената срещу нея и, ако не беше решила да продължава, би се строполила и останала там като увехнало цвете.

Но тя вече беше близо до целта си. Влачеше се по стената с ръце, които опипваха, за да намерят врата. След минута докосна дървената рамка на вратата, която търсеше. Протегна ръката си, хвана плахо дръжката, и с всичките й останали сили бутна вратата навътре.

Падна на ръцете си в банята. До болка добре познаваше тази баня: чешмата, в която толкова пъти беше плакала и гримът й беше оставал размазан, ваната, в която веднъж щеше да замръзне до смърт, но я извадиха навреме (за което тя много съжаляваше) и всичките омразни, студени плочки, които сякаш й се присмиваха презрително и безгласно...

Едва се повдигна на лакти. Вече се задъхваше. Толкова беше уморена от живота си... Задушаваше се сякаш хиляди хора я  тъпчеха и скачаха сърцето й. Не беше телесна умора, но изпиваше силите на тялото й. Облегна се на стената до мивката. Студените плочки пронизаха и без това толкова бледото и премръзнало нейно тяло с ледена студенина.

Вдигна лявата си ръка и опипа с пръсти мивката. Знаеше какво търси. Напипа едно дребно шишенце с хапчета. В тъмнината нямаше как да види етикета му, но знаеше какво имаше вътре. Там бяха сънотворните хапчета на майка й, а тази опаковка беше забравена преди да заминат. Беше нова, което значеше, че вътре имаше много хапчета. Тя се усмихна зловещо при тази мисъл.

Изсипа всичките хапчета в ръката си и я протегна пред лицето си. Сноп лунна светлина, провиращ се през малкото прозорче, падна върху ръката с хапчетата. Тя започна да ги брои, колкото и да не искаше да го прави. Трябваше да бъде сигурна. Трябваше.

Преброи четирийсет и седем хапчета - предостатъчно да я убият. Сведе очи и една сълза падна върху хапчетата, които бяха в шепата й. Краят идваше. Чуваше го, усещаше го, отпиваше от него, виждаше го. Жадуваше го.

Отвори устата си и вдигна ръка, за да погълне смъртоносната доза хапчета. Стисна ръката си в юмрук и ситните бели кръгчета се затъркаляха в дланта й, а ноктите й до кръв се забиваха в крехката плът.

Оставаше само да отвори дланта си и спасението щеше да попадне в гърлото й, а оттам - в стомаха, където бавно и болезнено щяха да се разграждат, да стигнат до мозъка и да я убият.

Една чужда ръка хвана нейната и я отмести, а всичките хапчета се разпиляха по пода.

- Недей - каза тих и спокоен, равен и хармоничен глас на момче, което сигурно беше на нейната възраст. Тя нямаше никаква представа как той е влязъл, дали изобщо я познава и защо се е решил да й помага. Но това нямаше и значение. Сега тя го мразеше повече от всичко. Той, който и да беше, й отне единственото спасение, единствената светлина, единственото нещо, което щеше да я спаси от болките й.

Тя искаше да се разридае, но не можеше. Сълзите си оставаха в очите й и не се показваха навън. Изгледа го със свиреп поглед, пълен с омраза, но нищо от него не виждаше в тъмнината.

Момчето плахо запита:

- Д-добре ли си?

Тя каза с неприязън в гласа:

- Щях да съм, ако ме беше оставил да умра.

- Но...

- Мълчи и изчезвай... не искам да виждам лицето ти, ще искам да го издера! - ‘'какво ми става, защо казвам мислите си на глас?''

- Само исках да помогна...

- Не ми трябва помощ, а спасение - тя се сви и отново заплака.

- Е, щом преча, да се махам...

- Не пречиш - проговори тя тихо през сълзите си.

- Тогава оставам.

Тя надигна глава и се загледа там, където трябваше да е силуета му. Единствено синьо-зелените му очи блестяха в тъмнината. Усети, че повече от всичко иска да го прегърне, усмихна се през сълзите си, вдигна бавно ръце и изплака:

- Прегърни ме.- ‘'Ами ако той е спасението? ... какви глупости мисля...''

Тя се хвърли върху него, прегърна го, положи глава на рамото му и заплака.Но този път като че ли беше от щастие. Не знаеше защо, но го чувсваше някак близък. А дори не го познаваше и не беше виждала лицето му.

- Можеш да ми разкажеш всичко... което те мъчи - едва-едва плахо промълви той. - Ще те изслушам.

Има и продължение...