Тя плачеше. От очите й течаха не просто капки вода, а мънички частици страдание, които бяха сякаш безкрайни. Все повече и повече сълзи капеха от изстрадалите й, почервенели очи и, осветявани от меката и плаха лунна светлина, размазваха грима й и се разпръскваха безшумно.
- Толкова боли да обичаш, а да не получаваш нищо - прошепна си тя и зарида още по-безутешно
Нямаше и кой да я утеши. Всички я изоставяха. При тази мисъл тя се строполи отчаяно на колене и погледна земята. ‘'Толкова хора я тъпчат постоянно, но тя остава здрава и непоклатима, не като мен''. Поиска й се да бъде силна като земята.
‘'Още малко и няма да мога да го преживея изобщо....'' Отчаяният й поглед се зарея сред звездите, но там не намери нищо и се насочи надолу към ръцете й. В сънищата си тя разкъсваше ръцете си от болка с нокти, но по тях нямаше нито рани, нито белези. В съзнанието й постоянно се появяваше едно лице.
Тя толкова обичаше човека, на когото принадлежеше това лице, колкото и го мразеше. Обичаше го, а той ...