Нощта на Лили

         Още един ден беше отметнат от работните, до почивните два дни оставаше само един.  Лили доволно си мислеше какво ли ѝ е приготвил Пиер за вечеря и нямаше търпение да се прибере и  отпусне в прегръдките на новия им дом. Под дърветата беше съвсем тъмно, но от четири месеца Лили минаваше по тоя маршрут на път за и от работа, така че си знаеше всяка стъпка. Този месец ѝ беше малко по-особен, защото се наложи да работи само втори смени, за това пък сутрините ѝ бяха толкова сладко-продължителни!

         На няколко метра от метрото, както тръгна да пресича безлюдната алея, унесена в приятните си мисли, Лили изведнъж загуби почва под краката си и докато извика от ужас и страх, вече пропадаше нанякъде, летеше надолу, или просто падаше - и тя не знаеше какво се случва...        Една забравена необезопасена шахта я погълна. Никакви усещания, никакво чувство, и страхът и ужасът бяха изчезнали, безтегловна и безмисловна като перце единствено се носеше...

         Усети краката си как рязко стъпиха на нещо твърдо, пред очите ѝ се появиха мигащи светлини като факли, ръката ѝ стискаше дамската чанта, а факлите ги носеха някакви призрачни хора с присветкващи очи като светулки, които крещяха и ръкомахаха и се клатеха в неописуем такт. Като ставаха виковете по-приглушени, цвърчене на плъхове ги надвикваха.

        - Къде съм? - чу гласа си Лили.

        - На долната земя - ѝ отговори друг, не нейният, женски глас, който идваше от едно от лицата с присветкващите очи, но съвсем близо до нейното.

        "Катакомбите" - мина ѝ през ума. Беше ги виждала по филмите. Плъхове, призрачни хора, нима беше истина?

        - А защо съм тука?

        - Не знам, изневиделица се появи, миришеш много странно.

        Чак сега Лили разбра защо диша така тежко: миризма на пръст, глина, без грам движение на въздуха.

        - Здравей, аз съм Лили, а ти?

        - Аз съм сестрата на Вестителя. Ти си в моята къща. Докато си в нея, никой друг няма право да те доближава и заговаря.

        Лили малко бавно схващаше сестрата какво говори: хем беше френски, хем не беше - удължени думи  с отворена сричка в края, като в песните. Това е старият френски, за който беше учила в училище.

        - Сестра, извинявай, може ли за краткост да те наричам така? Какво се случва, какви са тия викове и танци?

        - Празнуваме падането на Бастилията.

        - Но Бастилията е паднала преди повече от двеста години?!

       - Тука няма години, само сме чували за тях. Брат ми беше вестител и ходеше с другите на горната земя, докато не реши там да остане.

        - А ти защо не отиде с него?

       - Вестителите са мъже, които от малки Водачите извеждат по малко горе, за да свикват. Там имало светлина и цветове. Тука имаме само факли, няма ден и нощ, виждаме само отражения и се ориентираме повече по миризми. Ако изляза горе, ще ослепея. Какъв е смисълът тогава, ако няма да виждам нищо? Тука съм родена и израсналата, знам всяко камъче, всяка издатина и завой.

       - А зимата?

       - Всичко е едно - няма ден и нощ, няма сезони, това са ваши измишльотини да си усложнявате живота.

       - Не са, аз в оня сват живея... живях до сега.

Брат ми ми разказваше, когато се връщаше, и за вода от горе как вали, и за факла, която осветявала всичко и нямало нужда от други факли, наричали сте я слънце, и за много и най-различни плъхове, големи и малки, викали сте им животни. При поредното заминаване за горната земя на Вратата се сбогува с мен с думите, че повече няма да се върне тука. Намерил там жена от ония, виждащите като тебе, и щял да остане с нея. А ако някой пропусне да се завърне от вестителската мисия, няма повече право да се върне, никога. Аз реших да остана, разбра ли защо?

         Лили се заслуша в крясъците на тълпата в дъното на катакомбата. Бяха поутихнали, и навред се носеше миризма на печено месо.

         - Сестра, на какво мирише?

       - По случай празника приготвят печени плъхове, обикновено ги ядем  сушени. Толкова са много, че непрекъснато ги трепем и така ги съхраняваме за ядене.

         - А от къде знаете за Бастилията и защо празнувате?

         - Защото нашият крал е избягал затворник от Бастилията с още няколко от министрите му. Тука са успели да се скрият и доживеят свободата. И когато вестителите донесоха новината, беше разпоредено всички факли да се запалят и да се отпразнува празника  с прясно печено месо.

         - А Кралят сега няма ли да се върне на Горната земя?

         - Там няма да е крал, защо да се връща?

         - А ти защо не си при другите, а си сама у дома?

         - Защото съм дежурна да поддържам факлите в тоя край на катакомбата, добре, че попита, чакай малко.

        Сестрата се пресегна, запали нова факла от догарящата и я закрепи на нейното място, след това отиде до някаква дупка в стената и се зарови в нещо. Върна се и подаде увит нагънат парцал.

         - Иди до факлата и развий парцала, това е снимка на жената, заради която брат ми остана Горе.

         Лили отиде до факлата, разви го и се опита да види снимката с размер на пощенска картичка, доста избеляла и поомачкана, но успя все пак да различи силует в цял ръст с наведена на една страна дълга до кръста коса, лицето почти беше изгубило очертания.

        - Не се чуди, и аз не я виждам, но знам, че брат ми е щастлив с нея, това ми стига. Стой до факлата, плъховете не ги доближават, след малко се връщам.

Сестрата взе снимката, уви я отново в парцала, остави я в дупката, от където я беше взела, и тръгна нанякъде.

          - Хей, ти кой си? - висок гъгнещ проточен мъжки глас я стресна.

          - Аз...

          - Изчезвайте, какво се лепнахте за гостенката ми?

          - Мирише по-хубаво от печен плъх, искаме да я опитаме!

          - Изчезвайте, да не извикам стражата! - се разкрещя сестрата. - Нали ти казах, че никой няма да те пипне, докато си в моя дом, донесох месо да ядем.

Лили не знаеше на кой свят е или по-точно в кой свят е, а сега на всичкото отгоре и плъхове щеше да вечеря. Горкият Пиер, какво ли правеше сега, сигурно беше умрял вече от тревога да я търси.

         - Яж, не бой се, ние само това ядем и от това живеем, а ще ти трябват сили, имаме доста да походим, докато те изпроводя до Вратата.

         - Ще ме изпроводиш?

         - Нямам търпение да се отърва от теб, слушала съм много за вас от брат ми, и ако твоят живот е Горе, нека си идеш там, както и той намери своя там!

         След първоначалния спазъм от мисълта, че яде плъх, гладът все пак надви, и Лили инстинктивно заръфа парче мръвка.

         Пиха вода от някаква метална дамаджана, сестрата каза, че я събирали капеща от стените, Лили се успокои, след като не повърна, засити се и вече беше готова да тръгват.

         Сестрата запали друга факла от застопорената, и я подкани да тръгват.

         Вървяха и Лили не знаеше колко, и тя беше загубила представа за времето, преминаха през някакъв много тесен тунел, разминаваха се с други стражи-факлоподдръжници, с които сестрата се поздравяваше с прехвърляне на факлата от едната в другата ръка.

        И когато Лили вече мислеше, че това ходене няма да има край и краката ѝ натежаха като олово, изведнъж пред тях изникна една огромна метална много ситна решетка, която преграждаше катакомбата отвсякъде. Никъде не се виждаше врата.

        Сестрата отиде до единия ѝ край вдясно и бавно, опипвайки железата едно по едно със свободната ръка, се придвижваше наляво, в един момент спря, бръкна в пазвата си и извади нещо, което блесна на светлината на факлата. "Ха, ключ!" - явно сестрата беше напипала ключалката. Издрънча и проскърца триенето и завъртането на ключа, бутна рязко навън решетката, и една врата в нея се отвори.

        - Това е Вратата. Всеки вестител има ключ. Когато се сбогувахме с брат ми, ми остави неговия с думите: "Вземи го, на теб може да ти потрябва някой ден, а може да решиш да дойдеш при мен Горе, кой знае?"

        - Сега след срещата с теб знам, че никога няма да се реша да ида Горе, но ключът потрябва, за тебе. И още нещо - каза сестрата и ѝ бутна нещо в ръката - тука е адресът на брат ми, само ще те помоля да го откриеш и му занесеш ключа, за да знае, че съм жива и здрава и мисля за него! - очите на Лили се напълниха със сълзи, сестрата се върна до стената отново, взе от наредени там други факли една, които Лили чак сега видя, запали я и я подаде в ръката на Лили.

       - Като минеш през вратата, няма да се обръщаш, аз ще заключа след теб и ще ти подам ключа, а ти ще вървиш само напред!

       - Добре - промълви Лили, бръкна в чантата си ѝ подаде шишето парфюм на сестрата:

       - Ето, оставям ти моята миризма!

       - Благодаря, наистина е много по-хубава от печен плъх! Ще я пазя само за мен!

Лили прекрачи от другата страна, Вратата издрънча и ключалката изскърца, пое ключа с протегната назад ръка и тръгна напред.

        Когато факлата догаряше и тя се уплаши, че никога няма да излезе, ярка светлина я заслепи и пред нея Грейна обляна в утринното слънце Сена. Лили се огледа: излизаше от някакъв канал, близо до Пом Ньоф. Забравила за оловните си крака с все сила се затича към моста, бързо се изкачи по страничните железни стъпала и се огледа отново да види най-близката спирка.

Когато позвъни на вратата и Пиер отвори, с невярващ неистов възглас така силно се хвърли на врата му, че едва не го събори. Миришеше на кафе, препечени кифлички и още нещо, което сестрата нарече "щастлив живот".

         - Лили, побърках се цяла нощ да те чакам и звъня по болници и полиции, какво става?

         - Всичко е наред, ядох плъхове и празнувах падането на Бастилията!

         - Само в лудницата не съм се сетил да те търся! Не си прави майтап!

         - Само да се събуя и идвам, сипвай кафето - провикна се вече весело Лили.

         Докато седеше в антрето и събуваше обувките, отвори длан - заедно с ключа и другото нещо - смачканото листче, увито в парцалче, с адреса на Вестителя. Разтвори го и го погледна, нали трябваше да намери брата на сестрата и да му предаде ключа. Онемя... беше техният адрес. Прибра листчето в чантата, обу чехлите и отиде в кухнята.  Седна срещу Пиер, който още не можеше да се съвземе и само я гледаше, като че ли за 1-ви път я виждаше.

         Лили с едната ръка жадно  вдигна чашата с кафето, а другата протегна и остави ключа до неговата чаша с кафе.

         В главата на Пиер запрепускаха като обезумели картини и мисли и един остър мирис на печен плъх, по-силен от аромата на кафето...