- Това е човекът – мъжът с металния глас и още по-студените очи сложи на масата пред нея снимка.
Изтръпна. Надяваше се да е успяла да прикрие ужаса си. Това беше той. Нейният мъж, единственият и неповторимият. Този, който успя да разтопи огромната буца лед в тялото ù, замразявана години, докато траеше обучението. Дори не преглътна. Взе бавно фотографията, като внимаваше да не издаде трепета на ръцете си и втренчи безчувствения си поглед в мъжа отсреща.
- Кога? – попита тихо, страхуваше се гласът да не я предаде.
- По възможност веднага.
Обърна се и тръгна бавно към вратата, трябваше да успее да прикрие вълнението и тревогата си, иначе... иначе щяха да дадат поръчката на друг и тя щеше да е безсилна.
- Чакай... - спря, без да се обръща – нека да изглежда като инцидент.
Обърна се леко през рамо и кимна. Беше вече до вратата, пое дълбоко въздух и излезе.
Минаха десет минути. Седеше в колата и мислеше трескаво. Нямаше никакво време, никакво, те никога не пращаха един. Набра познатия телефо ...