- Това е човекът – мъжът с металния глас и още по-студените очи сложи на масата пред нея снимка.
Изтръпна. Надяваше се да е успяла да прикрие ужаса си. Това беше той. Нейният мъж, единственият и неповторимият. Този, който успя да разтопи огромната буца лед в тялото ù, замразявана години, докато траеше обучението. Дори не преглътна. Взе бавно фотографията, като внимаваше да не издаде трепета на ръцете си и втренчи безчувствения си поглед в мъжа отсреща.
- Кога? – попита тихо, страхуваше се гласът да не я предаде.
- По възможност веднага.
Обърна се и тръгна бавно към вратата, трябваше да успее да прикрие вълнението и тревогата си, иначе... иначе щяха да дадат поръчката на друг и тя щеше да е безсилна.
- Чакай... - спря, без да се обръща – нека да изглежда като инцидент.
Обърна се леко през рамо и кимна. Беше вече до вратата, пое дълбоко въздух и излезе.
Минаха десет минути. Седеше в колата и мислеше трескаво. Нямаше никакво време, никакво, те никога не пращаха един. Набра познатия телефон, нетърпеливо изчака сигнала. Мекият мъжки глас отсреща прозвуча спокойно, сатенено галещо.
- Трябва да бягаш. Веднага.
- Ей, какво ти става? Защо да бягам? Плашиш ме, не съм те чувал да говориш с такива нотки в гласа...
- Послушай ме. Веднага бягай. Отиди на нашето място и ме чакай. Моля те, моля те, довери ми се, ще дойда след час. Бягай! Ще те убият. Бягай...
Затвори, огледа се и потегли с бясна скорост. Друго сега не можеше да направи. Отби се при художника, приятел, при когото понякога намираше утеха. Там, зад една от картините държеше паспортите, беше ги направила за всеки случай, така я учеха - да мисли с ходове напред. Имаше и плик с пари. Прибра всичко в малката си дамска чанта. Навън се огледа, но не забеляза нищо подозрително, въпреки това половин час въртя с колата из квартала. Никой не я следеше. Потегли с бясна скорост към едно красиво място, на двадесетина километра извън града. Имаше чудна горичка, която незнайно как бе запазила автентичност, вероятно не представляваше интерес. Но те я бяха открили и ходеха понякога там двамата. Сами. Откакто го срещна, всичко за нея се промени. Започна да мечтае за дом, за спокойствие. Мечтаеше да е обикновена жена, която нощем се сгушва в прегръдките на любимия. Мечтаеше да е свободна. А сега... сега те искаха да ù отнемат и мечтите... Вкара колата в нещо като скривалище от храсти, за да не се вижда отдалеч и забърза към вътрешността на гората. Видя го. Беше седнал на падналото дърво, оформящо естествена пейка, там седяха сгушени часове наред и мълчаха. Много малко говореха, и двамата предпочитаха телата им, ласките им да произнасят това, за което думите бяха безсилни. Отдалеч изглеждаше някак беззащитен, в бялата си риза, небрежно извадена над джинсите и обезоръжаващата си по детски усмивка. Зелените му очи бяха толкова меки, толкова топли, но... колкото повече го приближаваше, толкова повече нарастваше безпокойствието ù. Нещо не беше наред. Ноздрите ù се разшириха като на хищник, усещаше нещо, а разумът ù не го разбираше. Със заучен жест извади малката кама от джоба на широката си туника. Нещо не беше наред...
Прегърна я, притисна я по особен начин силно, много по-силно от обикновено. Изтръгна се и замахна. Улучи го точно в сърцето. Мъжът се свлече в краката ù, в дясната му ръка проблесна кама... същата като нейната. Очите му я гледаха неразбиращо някак... Успя да изхрипти:
- За-а-аповед, запо-о-о-о – издъхна.
Ръцете ù трепереха. Огледа се на всички посоки. Нищо. Тишината тежеше като метална броня върху ù. Отстъпи крачка назад от тялото му. Не можеше да повярва, не искаше. Ако... ако интуицията не ù беше подсказала... сега нейният труп щеше да се въргаля в смачканата от краката им трева. Отпусна се на колене до него и нежно повдигна главата му, притвори очите и леко го целуна по още розовите, чувствени устни
- Аз нямаше да изпълня заповедта. Нямаше да я изпълня – заплака – защото ти ми даваше живот, ти...
Преглътна трудно буцата, заседнала високо в гърлото, извади камата от гърдите му, прилежно я изтри, изправи се и покри трупа с листа. Изгори неговия паспорт и прибра своя в туниката. Огледа още веднъж малката полянка, ослуша се. Тихо. Само някакъв кълвач наблизо гъргочеше по дървесината.
Прибра се, взе душ и запали цигара. Мислеше. Лицето ù придобиваше формата на маска, метална маска, безизразна и бездушна. Когато телефонът иззвъня, гласът ù беше спокоен и равен, усети леката изненада отсреща.
- Заповедта е изпълнена – каза го равно и безчувствено
- Никога не съм се съмнявал в теб. Пред вас съм. Качвам се.
Хвърли телефона на канапето. Надигна се бавно и отиде до входната врата, отвори я широко и тръгна обратно по коридора.
- Никога не оставяй гърба си незащитен, никога! – усети полъха на приближаващото се мъжко тяло, обърна се светкавично и с огромна сила заби камата в гърдите му.
- Не е незащитен. Нали така ме учеше – изплю се върху сгърченото на пода тяло.

...

- Бисквита, искаш ли бисквита?
Стресна се, скочи и сграбчи тялото, надвесено над нея. Видя две уплашени, тъмнокафяви детски очи. Отпусна хватката и леко се усмихна:
- Извинявай, но ме стресна, бях задремала.
- Ти извинявай – детето беше момиченце на около десет – но за пръв път летя сама, без тате или мама и ме е страх, а почти няма хора в самолета, исках да... исках...
- Ела, ела при мен - Прегърна детските раменца с нежност – няма страшно, няма. Всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред...
И там, до доверчивото детско телце, пое дълбоко въздух.
Първата глътка свободен въздух