Някъде в баланса

Първо обедняваме духовно. После материално.

Така ми се струва. Колкото по-бедни ставаме в себе си, толкова по-богати се оказват онези, обладаващи нашата духовност. Малкото, което имаме, е нещо, което те не могат да присвоят никога. Но то е важно. Все пак сме хора. И те изстискват лимона на изцедената жизненост, последното, стремежа към живот, за да ни отнемат правото да бъдем достойни.

Защото техният живот е праведен – в собствената им метрична парична система. Те няма какво да дадат, но могат много да отнемат.

Волята. Гръбнака. И парите. Най-вече – тях.

Нали за тях работим. Нали за тях се вдигат въстния. Нали пенсионерите непркъснато се оплакват за това – че нямат пари.

А дали?

И пенсионерите, и инвалидите, и работещите – те живеят за достойнство. За пари – не, за радост искат да живеят. Младите мечтаят да отгледат семейства, деца. Възрастните – да се порадват на внуци. Възрастните желаят достойни старини. Звучи простичко. Елементарно. Битово. Това не са пари.

Не са мангизи.

Не е далавера.

Това е стремеж към спокойствие, което достойният, работният живот очаква.

Тази простичка философия напълно отсъства от умовете на нашите политици, особено тези, които идат от далече, толкова отдалече, че не знаят защо България се стопява. И така стопена, те я харесват обилно: колкото по-малко достоен народ остава, толкова повече има за харчене: превърнеш ли го в скот, народът трябва да се отглежда.

Нали някой трябва да се грижи за добитъка?

Европейският съюз доказа неспособността си да ръководи. Но пък умее да регламентира. За него няма значение как хората в Съюза живеят, а как държавите изчисляват брутния си вътрешен продукт спрямо общия размер на държавния дълг. Прекрасно до безумие. И е изключително важно какви дрехи трябва да носят фризьорките например и как финансовите инструменти като деривати и опции влияят върху общата законодателна рамка на фундаменталните капиталови пазари.

Бетер и баш като главния ни прокурор, българският, единственият ни – битовата му и ни престъпност е по-битова от организираната, а последната, тя няма нищо общо с корупцията, защото тя пък е резултат от лошото законодателство. А то само по себе си означава слабоумен избор на народа, лошо народно представителство, калпав парламент. Тогава защо изобщо да се борим с корупцията, щом народът, този властелин на суверенитета, не повелява да се занимаваме с друго, освен с дела срещу него самия? В крайна сметка една открадната кокошка за кокошкаря е повече, отколкото сто милиона лева, присвоени от бюджета – за народа. Бюджетът, държавният, общинският: той няма воля. Лице. Характер. Кокошарник. Сапунен мехур е. Който го боцне, пука се и трябва много справедливост да се разбере защо, от кого, кога и как е боцнат. И защо е празен.

А справедливост няма. Така че – който боцне, евала, ашколсун и прочее, брачет. Боцкайте, преди мехурът да се надуе от въздуха на своето несъвършенство. Какво е КТБ? Както е ДП? Нищо. Мехури в сапунисаната уста на слънчево дете, мечтаещо за щастие – което отлита от него с отнетите милиарди от КТБ, усвоени от ДП. Едното уж било е банка, другото уж е 10. Въпрос на прочит, на тефтерче и на юридически отсъствия.

И кое е наужким – правосъдието или действителността?

Защо, питам се понякога, винаги се говори и пише за Прокуратурата на Република България? Нима имаме друга тъдява – прокуратура? Тя не се пише с главна буква, тя се мисли с главна буква. Не съм чувал в България да се уточнява пред медиите, че Министерският съвет е на Република България, защото ще е тавтология, опасявам се: има ли друго правителство в Република България освен българското? Има ли друга прокуратура, освен българската? Или за Върховния административен съд... и така нататък. Допускам, че в България няма и друг парламент, освен българският. Надявам се, че всичките държавните органи са все български. И като им даваме званието български, това признание, призвание ли е или упрек? На Републиката.

Която системно и принципно отсъства.

Държавата се оказа сложно нещо, откакто разбрахме, че я имаме. Донякъде, разбира се: 1300 години са малко време историята да подреди мислите си. Тя обаче, държавата, обикновено се стреми да възвиси себе си над суверена – това е от Древния Рим дошло, може би, има го и днес. Ала има ли държава без народ? Цивилизацията познава народи бездържавни, но държави, устремени към отнемането на народа си, не съм чувал да има. Освен тези, живеещи днес от войни, чрез която пряко или непряко създадават унищожение: не своето. Като САЩ например. Русия. Китай. Чупливото, но стройно преимущество на алчността – да притежаваш, без да го своиш; да обичан бъдеш, без да си такъв. Човекът, като други животни преди него, нищо не е дал, само е отнемал: вероятно затова си е създал илюзии чрез религиите, да оправдае господството на своята хищна слабост.

Тъкмо Рим е доказал, че това превъзходство е трайно невъзможно. Иде моментът на пречупване – нито единна религия, нито сакралната общност към вандална кражба на доброто, както в България днес се възприема властта, не е в състояние да овладее естествените процеси на остойностяване на справедливостта такава, каквато тя не може иначе да съществува.

Свободна.

Достойна.

Да го повторя ли пак? Къде в баланса на живота стои справедливостта? Актив или пасив е? Вземане или задължение?

Демокрацията – този хилядолетен стожер на духовната везна, какво е днес: актив или пасив е в баланса на паричното човечество? Не е ли напълно амортизирана?

Няма смисъл да живееш достойно в недостоен свят. И да постъпваш честно – във времена на безчестие. Или се отказваш от своя живот, или той ще ти отнеме любовта към него, за да докаже твоето несъвършенство.

Законодателно, ако се наложи. Или съдебно. Щом трябва.

Нали някой трябва да се грижи за добитъка? Да го сръга.

Ами добре. Да се погрижим тогава. Какво ще кажеш, народе? Дали да не сръгаме добитъка? Не е ли време?