Вратата на дървената къща се хлопна, а сянката му се отдалечаваше бавно. В тишината глухо отекваха отдалечаващите му се стъпки. Едва се чуваше скърцането на люлеещия се стол на верандата и свистенето на вятъра. Той вървеше и се опитваше да подреди мислите си. Не можеше да повярва какво е направил, но ето, че се случи. Някак си намери сили в себе си и я напусна. Да, точно нея. Чувстваше се празен и безкрайно изтощен от всичко. Тръгваше си, не защото не я обича, напротив, просто на тази лудост между тях трябваше да се сложи край. Безброй въпроси изникваха в главата му. На къде беше тръгнал, без да вземе абсолютно нищо със себе си, къде отиваше всъщност?! Истината беше, че нямаше никаква представа, знаеше само че трябва да върви и да не поглежда назад. Правеше го за свое и нейно добро, за доброто на всички. Беше оставил там в пустошта жената, която обича, жената, която го правеше завършен човек и къщата, за която винаги бе мечтал. Колкото и да му беше трудно да го направи, той съвсем ясно осъзнаваше, че няма смисъл да продължава да се бори в тази отдавна изгубена битка. 

Той вървеше, тръгнал за никъде и сянката му се сля с хоризонта.

Тя се прибра в един от най-топлите часове на деня. Отваряйки вратата, усети странната хладнина, която беше обхванала стаята. Погледна към масата и видя, че на нея има бележка. Цялото ù тяло пулсираше от мощните удари на сърцето ù. Тя се приближи до масата с несигурни стъпки. На листчето хартия пишеше:

Някой ден ще ме погледнеш и ще видиш мен, не друг. Ще ме прегърнеш, искаща мен, не друг. Ще ме целунеш, мислеща за мен, не за друг. В друг живот ще те срещна, обичаща мен, не друг. Ще те чакам на някое забравено място, където времето е спряло. Знам, че ще дойдеш.

Miss Monologue