Манията покрай края на света беше обзела целия свят. Всеки се готвеше по своему да посрещне последните дни на земята. Или поне тези, които приемаха календара на маите и за край на света. А те в последните дни се оказаха доста повече, отколкото можех да си представя. От телевизията, радиото, вестниците бълваха всевъзможни съвети и предложения как да посрещнем така мистериозния 21.12.2012 г. Но нищо не ме впечатляваше. Не усещах страх. Дори за секунда. Когато бях малка, често преди да заспя си мислех за края на света. За някой ден след поне милиард години, когато няма да има и помен от нас. Какво означаваше това? Няма да го има човечеството и изобщо нищо няма да има. Въпреки невръстната ми възраст, тези и още много въпроси не ми даваха спокойствие. На моменти се чувствах толкова уплашена, че ставах тайно от леглото, сърцето ми лудо биеше, обикалях нервно из стаите, навярно пребледняла от страх. Но тогава и дума не знаех за маите. Пораснах малко и тогава за първи път срещнах писанията за края на света и как скоро се очаква всичко да свърши. Още усещам тръпките по тялото и ужасът, който изпитах, когато осъзнах, че до свършека на света остават само десетина години. Дни наред не можех да затворя спокойно очи без да си представям всевъзможни сценарии за Апокалипсиса. После започнах да се успокоявам, че 10 години са достатъчно дълго време, за да изпусна всички радости на живота, обзета от страх. Бях убедена, че вече ще съм създала семейство и по това време ще имам поне едно дете, хубава работа, съпруг, купища зашеметяващи преживявания. Тези мечти ми дадоха увереност и сили да продължа напред без страх. И бързо забравих за пророчеството на маите. Допреди 1 година, когато все по-натрапчиво започна да присъства в ежедневието ни, докато се храним или пием сутрешното си кафе. Но не усещах предишния страх. Бях се страхувала достатъчно дълго време. Беше ми странно, че толкова страхлив човек като мен пред края на света не се чувстваше изплашена. Но това можеше само да ме радва.
Годината мина много бързо и изведнъж се оказа, че остават само няколко дни до заветната дата. Дните бяха много скучни. Освен милионите стряскащи новини нищо интересно не се случваше. Живеех в малко градче. Сега беше затрупано под дълбоки камари сняг. Беше мразовито, излизането навън беше невъзможно. Дори показването на носа навън си беше предизвикателство. Затова най-удобен се оказа люлеещият се стол пред бумтящата камина. Беше истинско очарование. От печката се носеше и мирис на печено. От горещината клепачите ми натежаваха и започнаха да се затварят против волята ми. Когато приятният мирис на печено се превърна в мирис на изгоряло се сепнах и скочих. В скарата бяха останали само няколко овъглени парчета месо и нищо повече. След разочарованието, че няма да похапна, посегнах към дистанционното. Още с включването се започнаха новините за свършека на света. Мигновено го изключих. Хвърлих разсеян поглед към календара. Според маите техният трябваше да свърши в края на другата седмица. Огънят догаряше, хвърлих няколко дебели дървета, отпуснах се отново на стола и неволно се замислих отново за края на света. Ако това щеше да е наистина края каква равносметка щях да направя дотук. Какво бях свършила и какво не? И какво можеше да свърши човек ако наистина оставаше седмица до края.
Станах и отидох до прозореца. Сякаш някой изсипваше кофи със сняг и с всяка изминала минута той натрупваше и натрупваше все повече. Освен всичко друго се оказах и в снежен капан и както изглежда тази прословута дата щеше да ме застигне в малката ми къща, насред нищото. Не ми остана кой знае какво. Ако идваше наистина края и нямаше начин да се измъкна дори, да направя за последно нещо лудо и неприлично просто ми оставаше малко време да помисля върху това какво бях свършила досега, какво не бях и дори и с малкото направено беше ли достатъчно, за да съм удовлетворена от това, че съм била част факта, че съм била част от този живот.
Дните препускаха. Прекалено сложните философски разсъждения ми дойдоха в повече. Настана вечерта преди свършека на света. Допивайки няколкото останали глътки в чашата неусетно бях заспала. Отново. А този път не мирис на изгоряло месо, а студът, който беше настанал, след като за пореден път изгасна камината ме събуди. Ледени тръпки ме побиваха и почти треперейки отидох до леглото. Мушнах се под дебелия юрган, а той беше сякаш ледник. И под него не се издържаше. Примряла от студ трябваше да се домъкна до камината, за да я запаля отново. Още като хвърлих първата клечка кибрит, сухите клечки пламнаха и ме връхлетя чудна топлина. За минута огънят пламна и стопли измръзналото ми тяло. Понечих да се върна в леглото, но това беше последната вечер преди края на света. Ако беше така, трябваше ли да я проспивам? И пак онези трудни въпроси. Пак се появиха. А имах малко време, за да отговоря на тях. Поех дълбоко въздух и влязох в съседната стая. Приличаше повече на ледник. Хиляди тръпки преминаха през цялото ми тяло. С бързи крачки стигнах до един шкаф, разположен чак на другия край на стаята. Отворих го, а от вътре се подаваха три кутии. Шкафът не беше кой знае колко голям, затова го занесох целия в топлата стая.
Поех в ръцете си една от кутиите и внимателно я отворих. Вътре имаше една дузина бележници от училище, дипломи, похвали и още какво ли не от отминалите учебни години. Започнах внимателно да ги разглеждам. Прекрасните спомени от училище идваха един през друг. Докато гледах студентската си книжка, още можех да си спомня с цената на какво бях изкарала всички тези оценки. Спомних си за безсънните нощи над дебелите книги. Страхът преди да вляза на изпит, удовлетворението от всяка изкарана шестица. В тази кутия има десетки свидетелства за упорития ми труд, докато учех. Това беше победа. Сладка и прекрасна. Свидетелство, че един огромен период от живота ми не беше минал напразно. Че бях взела всичко, което училището можеше да ми предложи. Ето едно нещо, което бях направила в живота си. Бях получила едно отлично образование, което след потопа едва ли щеше да ми е необходимо вече и да напомня за мен. Дойде ред на следващата кутия. Беше най-голямата. Там ме чакаха спомените ми от детството. Да, така беше. Първите обувчици, първите блузки и играчки, един рус кичур от първата ми отрязана коса. И едно старо албумче с красиви кожени корици. Тук бях събрала снимки с моите родители. Най-прекрасните на света. В няколко десетки снимки бяха запечатани незабравимите моменти. Една малка част от историята на това прекрасно семейство, дало всичко на мен. Нямаше ги до мен сега. Не вярваха на маите. Никак даже. Така че когато на шега им подхвърлих да се върнат преди тази дата, те просто се изсмяха и заявиха, че дори и края на света да дойде, ние ще го преживеем. Най-стабилното семейство на света ще преживее абсолютно всичко. А ми липсваха сега. Нямах време да се подавам на емоциите.
Дългоочакваният ден беше настъпил. 21.12.2012 г. Нямаше нищо сготвено, а ме чакаше и още една кутия и цяло чекмедже. Не биваше краят на света да ме застигне гладна. Трябваше да избирам между пореден кулинарен шедьовър или просто и бързо ястие. В този момент реших, че няколко варени яйца биха свършили чудесна работа. Бързо след това се върнах към ровенето в миналото и значимите моменти в него. В последната кутия имаше... много неща – гоблен, блуза, направени от мен, първият ми фотоапарат, стотина от най-добрите ми снимки, разбира се и тези, които ме представяха в най-добрата ми светлина. Тази, с огромния шаран, хванат миналата година, тези, които показваха подвизите ми в кухнята, по една паметна от всяко мое пътешествие из целия свят. След последната снимка прихлупих кутията. Няколко чекмеджета, пълни със спомени, които ми напомнят за всичко важно значимо, напомнящи ми, че в краткия си житейски път бях направила много повече отколкото много други хора биха направи.
Оставаше ми един следобед и още едно цяло чекмедже. Затворих очи, влязох в онази ледена стая, издърпах го и много бързо излязох оттам. Беше пълно до горе, а вещите бяха покрити с красива дантела. Внимателно я повдигнах. Най-отгоре имаше снимка на мъж. Странно прекрасен мъж. Дългите черни къдрави коси бяха прибрани на опашка. Гледаше право към обектива. Лицето му беше безизразно, но в очите му гореше плам. Този поглед сякаш ме прониза и накара да потръпна. Бяха минали толкова много години. А това беше снимката на първата ми любов, на единствена ми любов, на истинската ми любов, първа и последна. Бяха минали години от последната среща, но сякаш се бяхме разделили преди малко. Още можех да усетя как нежно ме докосва. Толкова живи бяха спомените. Дълго не отделих поглед от снимката. Неволно се усмихнах, сякаш имаше човек и сега седеше точно срещу мен. Оставих снимката встрани, под нея бяха събрани всичко мили спомени от него. В една кесийка бях събрала всички подаръци от него. Пръснах ги на масата пред мен. Имаше метално пръстенче, седефена гривничка, кожено герданче и още какви ли не дребни нещица. Малката седефена гривна беше първият ми подарък. Още си спомнях денят, в който го получих. Беше прекрасен ден. Слънцето весело печеше, когато този странник от снимката се появи на брега до мен и плахо ми подаде едно малко пликче, откъдето я извадих.
Всички неща, които извадих от вързопчето бяха мънички, купени почти за без пари, но всъщност бяха безценни. Дори и цялото злато на света не беше по-ценно от съдържанието на тази малка кесийка. Протегнах ръка към малкото метално пръстенче и внимателно го сложих на единия си пръст. Беше като че ли направен специално за мен. Още си спомням думите, които каза, когато ми го подари. Каза, че някой ден ще сложи на пръста ми истински пръстен, с който ще ме поиска за съпруга, но така и не дочаках този момент.
Продължих да ровя в чекмеджето. Текстовете на няколко песни бяха старателно написани на няколко песни. Това бяха, на които бяхме танцували двамата. След поредния танц намирах текста на песента и го преписвах, после го добавях към старата купчина. Имаше и диск. Там бях записала всичките песни. Често когато не бяхме заедно си пусках музиката, затварях очи и си представях, че е до мен. Сега отново взех диска и го пуснах. Нежна музика се разнесе из стаята. Притворих очи. Пред мен изплуваха онези ясни нощи, небето осеяно с милиарди звезди и ние двамата прегърнати под тях, носейки се в ритъма на танца. Сякаш още можех да усетя топлината на тялото му. Аз като малко изплашено детенце го притисках в себе си и дълго след края на песента, не посмявах да го пуска, за да не го изгубя. Музиката зад мен продължаваше да звучи, а аз отново се разрових из шкафчето. Имаше купчина от десетина писма, затворени в пликове, но никога не изпратени. Там бях събрала моите чувства, върху бялата хартия пишех всичко. Безкрайната радост, че бях открила голямата си любов, мъката, когато бяхме далеч един от друг и огромната болка от раздялата. В първото писмо бях писала за трепетите от първата среща. От онази приказна вечер на брега, от първата целувка. Бях описала всичко, беше ме страх, че някога мога да ги забравя. В друго бях писала за трепетното очакване да чуя стъпките му в нощта, когато тайно идваше при мен. Нямаше нещо, което да не бях описала. Когато се разделихме, исках да му ги изпратя, с надежда да осъзнае колко много го обичам и че без него не мога, но не се осмелих да ги изпратя. Освен писмата имаше десетки, дори стотици страници, написани и прибрани. Почнах да чета страница по страница. Там беше цялата ни история, започнах да я чета. Всяка страница беше емоционална и искрена. Преживях всичко отново и отново. За пореден път всичко като че ли оживя пред очите ми. Всяка една среща, всяко едно докосване. Не изчетох много, просто затворих очи, не беше нужно да продължавам да чета. Нищичко не бях забравила. Пред очите ми картините се меняха една след друга. Ето поредната. Стояхме пред автобус, една дълга, пламенна целувка и обещание, че скоро отново ще се видим и никога повече няма да се разделим. Беше хладна вечер и двамата потрепервайки не откъсвахме поглед един от друг. Очите му горяха зелени, пламенни. Милваше ме. Целуна ме и ме качи в автобуса. Кратко помахване за довиждане, до скоро без думи изречено. И последен път, когато видях този прекрасен поглед, тези кристални очи, стреснах се. Имаше нещо магнетично в него. Когато бяхме заедно времето сякаш спираше. Всяка негова усмивка ме правеше по-щастлива, всяка негова прегръдка ме караше да се чувствам, сякаш съм в Рая. Нямаше по-обичано от мен място, часовете прекарани в неговата прегръдка бяха безмерно щастие, за което всеки мечтае. Не беше богат, но мен остави богати. Остави ме изпълнена с любов, с увереност. Беше ми показал един нов път, който ме беше довел в един нов свят. Извърнах поглед към библиотеката, която се намираше точно зад гърба ми. На една поличка бяха наредени десетки книги, написани от мен и вдъхновени от него. Той ми даде всичко. Станах и взех всички книги до себе си. Не бях ги чела от години. Беше настъпил точния момент. Може би за последен път се докосвах до тях. Страница след страница, изчетох всичко. До последната страница на последната книга. Когато приключих, погледнах към часовника. Беше пано сутринта, а датата беше 22-ти декември. А аз все още дишах. Дали беше дошъл краят на света извън къщата. Станах от стола и излязох навън. Снегът беше спрял, слънцето се беше показало за първи път от седмици наред. Не се усещаше лютия студ, който беше сковал земята. Къщите си бяха на старите места. Боса излязох на улицата. Огледах се. Всичко си беше същото както и преди края на света. Едва когато си усетих вледенените крака се прибрах вкъщи. Бях преживяла този край на света. Когато влязох в стаята погледът ми се спря върху отрупаната с вещи маса, към моите книги. За 2 дни целият ми живот беше минал като на лента пред очите ми. И дори да беше настъпил края на света... нямаше за какво да съжалявам. Чудесно семейство, куп научени неща, една истинска любов и дори бях намерила начин да я съхраня, така че тя да остане безсмъртна, да надживее времето. И дори да беше дошъл краят, аз щях да го напусна като безкрайно щастлив човек.
© Камелия Иванчева Todos los derechos reservados