Някъде над покривите на града стоях и шепнех на луната. Взирах се във нейните звезди. Разказвах ù за мисълта ми непокорна, за този страх във мен. Разказах ù за болката във себе си, която дълго време тая. За самотата, която никога
не ме напусна.
Някъде над покривите на града аз виждах най-ярката звезда. С твоето име
отдавна я нарекох, защото си различен от света! А ледът във мене се изгражда. Чувствам някаква тъга. И този страх отвътре ме разяжда, отвътре ме гори, всичко руши!
Аз търся отговори на една проста задача, наречена с едничкото си име -Любовта! Търся отговори на въпроси, от които денем и нощем не мога да се спася! Защото светът ми е наопаки, разпилян е и е студен. Защото хаосът обзема с ръцете си всеки нов започващ ден!
Някъде над покривите на града стоях и шепнех на луната. Взирах се в онази светлина! Разказвах ù за нашата съдба. За всичко, което за мене значи тя!
Опитах се да остана с безизразно лице, но твърде невъзможно ми се стори това.
Прокапахa сълзи студени. По-ледени ...