Някъде

Някъде над покривите на града стоях и шепнех на луната. Взирах се във нейните звезди. Разказвах ù за мисълта ми непокорна, за този страх във мен. Разказах ù за болката във себе си, която дълго време тая. За самотата, която никога 
не ме напусна. 
Някъде над покривите на града аз виждах най-ярката звезда. С твоето име
отдавна я нарекох, защото си различен от света! А ледът във мене се изгражда. Чувствам някаква тъга. И този страх отвътре ме разяжда, отвътре ме гори, всичко руши!
Аз търся отговори на една проста задача, наречена с едничкото си име -Любовта! Търся отговори на въпроси, от които денем и нощем не мога да се спася! Защото светът ми е наопаки, разпилян е и е студен. Защото хаосът обзема с ръцете си всеки нов започващ ден!
Някъде над покривите на града стоях и шепнех на луната. Взирах се в онази светлина! Разказвах ù за нашата съдба. За всичко, което за мене значи тя! 
Опитах се да остана с безизразно лице, но твърде невъзможно ми се стори това. 
Прокапахa сълзи студени. По-ледени и от самата мен. И те бяха всичко. Те бяха цялата ми любов! Те бяха всичките ми чувства! Те бяха всичко, което исках да кажа! 
Но кой разбира езика на сълзите?!? Кой може да чете мислите ми с тях?!? 
Кой, освен мен, можеше да почувства болката в моята душа! 
Бавно със ръка изтрих ги. Дъхът ми трескаво се спря! Не чувствах, че дишам. Не чувствах, че живея. Не чувствах, че от този лабиринт ще се освободя! 
Търсех отговора на една задача, наречена с познатото ви име -Любовта! 
Години наред бродих и скитах, падах и ставах, усмихвах се и страдах, заради нея -Любовта! Кървяха в мене рани, които сама с конец зашивах! Идваха в живота ми и си отиваха хора, на които дадох частица от себе си! Ту идваше, ту си отиваше. Ту оставаше със мен в нощта. Къде е отговорът? Търся Любовта!

Някъде над покривите на града, разказвах тихо на луната. За теб, за мен, за всичко в моята душа! Поисках да ми каже. Съвет поне да ми даде, но тя отново замълча си. За нас, хората, беше твърда като лед!
А в мислите си аз за теб мечтаех. Припомнях си спомени, от които ме заболя. 

Сълзи ли се стекоха, не зная, но лицето ми беше мокро след това! 
Горещи капки се стичаха. За теб сълзите ми не бяха лед! Нито чувствата, нито сърцето ми. Не беше история всеки прекаран с теб ден! 
Но няма как да почувстваш. На моето място ела и застани, ала знам, че не можеш! 
Понякога си тук. Държиш ми ръката. Опората във всичко си ми ти. 
Понякога сама съм. Превръщам се във ледена скала. 
Някъде над покривите на града плаках с най-тъжните очи. Плаках и се молих.  Плаках и крещях:  ''Знам, че всичко не е само мечти''! Но някак си все още искам да повярвам във това! А ти единствен си! Най-обичаният на света!