- Не, не, не! В никакъв случай! Няма да стане! Няма да се разделя с Карълайн и да се оженя за Бетси! – Роджър се опита да изглежда уверен и решителен, но гласът му се беше разтреперил и звучеше като пред заплакване, и само дето не беше тропнал с крак по земята като малко момченце, което не иска да си ляга, нищо че беше мъж, приближаващ трийсетте. Жената, която стоеше срещу него, не трепна от реакцията му. Тя се беше покатерила върху бюрото в кабинета му, кръстосала крак върху крак, с прилепнала черна рокля, черната ù коса бе стегната във висока конска опашка  и носеше слънчеви очила, нищо, че беше десет часът вечерта. Тя пилеше с една остра пила своя дълъг маникюр в тъмночервен цвят, след тирадата на Роджър спря, свали слънчевите очила, погледна към него и каза с равен тон:
- „В никакъв случай!“? „Няма да стане!“? Ти май съвсем забрави с кой говориш, Роджър?
- Аз…
Очите на жената станаха изведнъж черни, от зениците през ирисите, до крайчеца им, който трябваше да бъде бял.
- Може би трябва да ти припомня, Роджър! – този път жената проговори с металически глас, а тонът бе заплашителен.
- Не, моля те, не! – каза Роджър и се приведе надолу.
- Добре. – каза жената и очите ù се върнаха в нормален вид. – Какво ще ми кажеш в свое оправдание, договорът не е изпълнен?
- Аз… – запелтечи отново Роджър. – Не е честно, аз не знаех къде се намирам тогава, не бях в нормално състояние, не знаех какво подписвам…
- Не знаел какво подписва, не бил в нормално състояние… – повтаряше сякаш на себе си съществото в женска форма, което беше започнало отново да си пили ноктите и говореше, без да поглежда към мъжа в стаята. – Не знаеше къде се намираш тогава, Роджър, а сега знаеш ли?
- Какво, аз…
- Къде се намираме сега, Роджър, не е труден въпрос? – повиши отново тон съществото.
- В кабинета ми.
- В кабинета ти, който е къде?
- В дома ми. – отговаряше Роджър колебливо.
- Точно така, в дома ти, в прекрасния ти триетажен дом, с градина, басейн и иконом. Който се намирам къде?
- В Сан Франциско.
- В Сан Франциско, в един от богаташките квартали, с паркирано ламборджини отпред. Колко хора, ненавършили тридесет години могат да си позволят това, Роджър?
- Не знам, не много… – отново измрънка мъжът.
- А ти защо можеш?
Роджър изпадна в спомени за онази съдбовна нощ, преди пет години, която тотално промени живота му. Беше му омръзнало вечно да бъде беден, да износва старите дрехи на брат му в гимназията, да работи, докато учи в колежа, за да може да си позволи да плаща семестрите, да бъде единственият във курса в университета, приет там със стипендия, която трябваше със зъби и нокти да се бори да не изгуби, затова, когато разглезените му състуденти, богаташки дечица, купонясваха без да им пука, той залягаше над учебниците. Той си спомни колко много му беше писнало от подигравките. Спомни си и как го задържаха да работи до късно в супермаркета в деня преди финалния им изпит, от който зависеше оценката в дипломите им, как не можа да се наспи и на другия ден не беше сигурен, че е успял да напише всичко, което трябва, по време на изпита, за да изкара отлична оценка. Сбогом, блестяща диплома, сбогом, адвокатско място в кантората на“Стинсън и Барнаби“, на което толкова много искаше да го назначат… Господи, ако само можеше да направи нещо, за да не се окаже един голям провал живота му, за да спре да е беден… Тогава се появи тя. В същата черна рокля, която носеше и тази вечер, същата прическа, същите остри, тъмночервени нокти и ехидна, самодоволна усмивка. Разбира се, Роджър не ù повярва, когато тя каза, че ще му осигури висока оценка от изпита и място в „Стинсън и Барнаби“, само срещу един подпис и едно странно обещание. Дори святкащите очи на непознатата, която твърдеше, че е самият Сатана, на другия ден му изглеждаха като халюцинация, в резултата на препиване. Дори не помнеше разписа ли се на онази хартийка, която тя му подмяташе. Но за негова огромна изненада след няколко дни се оказа, че той има най-високият резултат на изпита от целия випуск, а след още седмица от „Стинсън и Барнаби“се обадиха да му предложат място в кантората им. Значи все пак онази дяволка беше истинска, а не…
- А ти защо можеш, Роджър? – натъртеният глас на дяволката го върна към сегашния момент.
- Заради нашия договор.
- Заради нашия договор. – отново повтори демонът. – Аз изпълних моята част от сделката, а ти помниш ли каква беше твоята?
- До пет години да се оженя за Бетси Клайдерман. – каза тихо Роджър.
Бетси Клайдерман беше негова съученичка в гимназията. Тихо и скромно момиче, късогледа, с очила с голям диоптър и леко криви предни зъби. Беше отличничка, като Роджър. Двамата редовно отнасяха подигравки от популярните хлапета в класа. Спомняше си как майка му го караше да си хване Бетси за приятелка, защото са си лика-прилика, не са като наглите им съученици, които ги тормозят и двамата ще се разбират чудесно. Но Роджър не искаше такова момиче за приятелка, не искаше да бъдат двойка смотаняци, на която всички се смеят, и най-вече – не искаше да приема, че е лика-прилика с нея. Той дори не знаеше къде се намира в момента Бетси, последно бе чул от майка си, че работи в някаква книжарница в родния им град.
- Бетси Клайдерман. – гласът на дяволката отново го сепна. – А не някаква си Карълайн Лейн!
Карълайн също беше от родния град на Роджър, само че с година по-малка от него. Тя беше едно от най-популярните момичета в училището, безумно красива, момчетата се избиваха за нея, но тя имаше сериозен приятел. След гимназията тя заряза приятеля си и замина за Ню Йорк, за да става актриса. Година след като Роджър беше назначен в „Стинсън и Барнаби“, и след като се бе превърнал в един от най-добрите им адвокати, и най-вече след като бе подобрил стандарта си на живот значително, Роджър се срещна с Карълайн в Ню Йорк случайно. Или поне Карълайн си мислеше, че е случайно. Роджър издири къде живее тя и къде работи, и един ден влезе в заведението, под предлог, че е в града по работа и че случайно е влязъл тук да обядва. Кариерата на актриса на Карълайн никак не се развиваше така успешно, както ù се искаше и тя не се колеба дълго дали да замине с Роджър или не, нищо че беше зубърът на училището, сега нещата вече не стояха така. И ето, вече четири години Карълайн бе неотлъчно до Роджър и с гордост се представяше като негова съпруга навсякъде.
- Няма да се разделя с Карълайн, аз я обичам! – отново се тръшна Роджър. Демонът се разсмя гръмко, смехът ù отекна из кабинета.
- Обичаш я?! Това не е вярно, глупако!
- Как… Как да не е вярно, обичам я, ти как можеш да знаеш!
- А не мислиш ли, че ако беше толкова голяма любов, и двамата с Карълайн се обичахте така съдбовно, твоят прехвален бог щеше вече да ме е спрял да се меся в живота ти, въпреки договора?
Роджър за замисли за миг, но после отговори смело:
- Нито ти, нито някакъв си бог сте вътре в моето сърце, не знаете кой обичам или не!
Дяволката се усмихна:
- Обичаш я значи? Кажи ми тогава, кое точно ù обичаш?
- Ами… – Роджър се запъна. – Тя е умна и красива.
Смехът на демонката отново се разля из стаята.
- Аз съм умна и красива, и мен ли обичаш?
- Тя е… Те я уверена, знае какво иска, хората я забелязват, където и да отиде.
- О, да! – дяволката изглеждаше доволна от отговора – Хората я забелязват. Тя си е доста красива жена. Всички ахкат по нея, нали така?
- Да.
- Всички. Роднините ти, съседите, хората по улицата, колегите. И колегите, нали така?
- Да, и колегите.
- Кои колеги?
Роджър не разбираше накъде отива този разговор, но започна да изрежда имената на колегите му, които явно му завиждаха за жена му:
- Марк, Уинстън, Юджийн, Дейв…
- Аха, Дейв! - прекъсна го дяволката. – Дейв Романо, нали така?
- Да.
- Поправи ме, ако греша, но това не е ли същият Дейв Романо, с който по някаква случайност учихте заедно от първи клас, та чак до университета и сега работите в една и съща фирма?
- Същият е.
- Същият Дейв Романо, който те тормози и ти се подиграва от първия ден, в който те познава, който ти напълни раницата със жаби във втори клас, който ти изсипа бутилка с кетчуп на главата в столовата в гимназията, който ти сложи горящи изпражнение пред вратата на стаята в общежитието на колежа?
- Същият е. – съвсем тихо отговаряше Роджър.
- А може би греша, но гаджето на Дейв в гимназията не беше ли точно Карълайн?
Роджър бе седнал свит на креслото си и погледът му бе сведен надолу.
- Тя беше.
- Кажи ми с ръка на сърцето, Роджър, че не изпитваш удоволствие от това, че сега изкарваш повече пари от Дейв и живееш в по-хубаво жилище и имаш по-хубава кола от него. Кажи ми, че не се разпадаш от кеф всеки път, когато Дейв те види с Карълайн, жената, която го е зарязала, за да замине за Ню Йорк, но се е върнала в Калифорния с теб. Кажи ми, че чувствата ти към Карълайн са по-силни от насладата, която изпитваш, от начина, по който караш Дейв да се чувства, като те вижда с нея.
Роджър мълчеше и не вдигаше поглед.
- Хора… – каза демонката с досада. – Всички са дребни душици.
След известна пауза Роджър все пак добави:
- Но аз няма да се разделя с Карълайн.
- Както искаш. – каза демонката и ловко скочи от бюрото му. – Аз ти отпускам седмица срок. Намери Бетси и се ожени за нея. Ако не, ще изгубиш работата, жилището и колата. Нека видим тогава тази твоя любима Карълайн колко дълго ще остане при теб.

Роджър застана до прозореца на кабинета на втория етаж на дома си и погледът му се отправи към градината и жена му, която сееше рози там. Днес ставаха четиридесет години, откакто беше видял за последно Сатаната тук, в тази стая. А животът му се беше развил прекрасно. Жена му се беше оказала най-доброто същество на света, обичаше го с цялото си сърце, подкрепяше го, когато отвори самостоятелна кантора, въпреки трудностите, роди му три прекрасни деца, децата им пораснаха и сега двамата се наслаждаваха на живота си като заможни пенсионери, обикаляха света, и след толкова години още водеха оживени разговори, и не им беше скучно един с друг. Роджър потропа на прозореца и махна на жена си. Бетси погледна нагоре и също му помаха.

- Какво правиш, Ерос, гледаш стари случаи и се наслаждаваш на успеха си? – Афродита седна до сина си и погледна през процепа в облаците надолу. За олимпийско божество не беше трудно да види кристално ясно какво правят човеците, дори от такава височина. – О, да, спомням си този случай, беше се облякъл отново като женски дявол, обеща на горкия човечец отлична диплома и място в престижна кантора, а вече знаеше, че изпитната му работа е проверена, той има най-високата оценка и от онази фирма се канят да му предложат място.
Ерос се усмихна заговорнически.
- Признавам, добро хрумване! Но не смяташ ли, че е малко нагло да използваш собствената им вяра в несъществуващи богове и демони, за да ги събираш с подходящите им половинки?
- Нагло?! – сепна се Ерос. – Майко, та те напълно забравиха за нас в последните хилядолетия, смятат ни за романтични митове, забравиха ни, за да боготворят нещо, което сами си измислиха. Да е нагло, да ми е жал?! С техните камъни по техните глави, те сами си го направиха. А и средствата не са толкова важни, важното е крайният резултат да е като този тук.

02.07.2014г.
гр. Сопот