Минаха години, а аз все още продължавах да си ходя на уроци по рисуване, без никой от родителите ми да разбере. Те почти не си бяха вкъщи, все бяха навън по работа, така че много не ми се налагаше да измислям оправдания за това, че ме няма толкова често. Всичко вървеше идеално. Напредвах все повече и повече в рисуването. Даже, когато бях на шестнадесет, с някои от другите ученици направихме съвместна изложба в градската галерия. Изложиха две мои картини. Разбира се, в долния десен ъгъл под картините не пишеше Уилям Картър, както е истинското ми име. Вместо това използвах псевдоним, за да съм сигурен, че никой няма да разбере кой всъщност е рисувал картините. На табелките пишеше „Хенри Джоунс“ – истинското име на Индиана Джоунс. Голям фен съм му, казвам ви. Гледал съм филмите за него поне милион пъти. И така от този момент нататък картините на талантливия ученик Хенри Джоунс се появяваха все по-често и по-често в галериите.

   Всичко вървеше като по вода до преди няколко месеца. Тогава всичко просто се срина. Баща ми се обади по телефона да ми каже лошата новина. Убили чичо Фил на улицата. Просто не можех да повярвам. Та нали до преди ден-два с него се видяхме, говорихме, смяхме се заедно. Бяха ми предложили да направя самостоятелна изложба и по този повод бяхме излезли да ме почерпи. Заведе ме в мексиканския ресторант, недалеч от галерията. Както винаги, пускаше едни от неговите неуместни шеги, онези, от които целият се изчервяваш от срам, а после не можеш да спреш да се смееш. Харесвах ги, бяха забавни. После си казахме „Довиждане“ и се разделихме. Само ако знаех, че това щеше да е последният път, в който се виждаме, щях да обърна много повече внимание на момента. А вместо това се чудех как по-бързо да се прибера и да започна новата компютърна игра, която си бях взел. Какъв глупак съм бил. Не след дълго родителите ми разбраха, че ходя на уроци по рисуване. Леля Маргарет разчиствала нещата на чичо Фил и намерила разписка, според която той плаща уроците по рисуване на някой си Хенри Джоунс. Обадила се на мама и ù разказала. Майка ми е умна жена, успяла да събере две и две и разбрала, че всъщност аз ходя на уроците. Естествено, ме отписаха веднага. Забраниха ми да се доближавам до школата на Жан и, разбира се, се погрижиха първата ми самостоятелна изложба да бъде отменена. Бях съсипан. Първо смъртта на чичо Фил, а сега и това. Реших, че ще се беся. Отидох до гаража и взех старото въже, закачено на стената. Качих се бързо обратно в стаята си и заключих вратата, за да не влезе някой. Завързах въжето за полилея, а на другия му край направих примка. После набързо драснах едно писмо на нашите. Все пак не можеше да си отида от тоя свят, без да им кажа и дума. След това преместих стола под полилея  и стъпих върху него. Сложих примката около врата си и си казвах молитвата. Но знаете ли какво? Седях и гледах отражението си в огледалото и се зачудих какво ли би казал чичо Фил, ако сега беше тук? Може би нещо от сорта на „Наистина изглеждаш жалък, стъпил на столчето с въже на врата“, или по-скоро „Защо, по дяволите, си ми тръгнал да се бесиш? Животът е хубав. Радвай му се! Бих дал всичко сега да съм на твое място и да съм жив, а ти с лекота си готов да се простиш с живота си.“  Да, със сигурност щеше да каже нещо такова и може би щеше да е прав. Затова реших да се откажа от тая работа с бесенето и вместо това да поиграя малко на новата компютърна игра.  Нищо друго не може да те накара да се почувстваш толкова жив, както трепането на зомбита.

                                                         ... Следва продължение...