Минаха години, а аз все още продължавах да си ходя на уроци по рисуване, без никой от родителите ми да разбере. Те почти не си бяха вкъщи, все бяха навън по работа, така че много не ми се налагаше да измислям оправдания за това, че ме няма толкова често. Всичко вървеше идеално. Напредвах все повече и повече в рисуването. Даже, когато бях на шестнадесет, с някои от другите ученици направихме съвместна изложба в градската галерия. Изложиха две мои картини. Разбира се, в долния десен ъгъл под картините не пишеше Уилям Картър, както е истинското ми име. Вместо това използвах псевдоним, за да съм сигурен, че никой няма да разбере кой всъщност е рисувал картините. На табелките пишеше „Хенри Джоунс“ – истинското име на Индиана Джоунс. Голям фен съм му, казвам ви. Гледал съм филмите за него поне милион пъти. И така от този момент нататък картините на талантливия ученик Хенри Джоунс се появяваха все по-често и по-често в галериите.
Всичко вървеше като по вода до преди няколко месеца. Тогава вси ...