Думите загубиха смисъла си...
До скоро чрез тях изразявах измислени от ума ми "чувства". Не че съм знаела, че са измислени, съвсем истински си изглеждаха. Живеех си в мислите и ежедневните събития. Смеех се, влюбвах се, наранявах, манипулирах, хитрувах, играех, преценявах, мерех... абе то не е лесно! И бях особено горда, че не допусках на мен някой да ми играе "Охоо, на краставичар краставички ли бе, мойто момче, ела да да те настържа в голямата купа таратор, представляваща моя живот..." И ако някой ми харесваше, наричах това доста гръмко "любов" и започвах да изисквам... да наблюдавам, защото от къде на къде ще го обичам, ако е скучен и не се шегува, или ако не се заиграе с малкото бъхливо кученце, което тръгва след нас на улицата, ако предпочита да отидем на скъп курорт на море, отколкото на палатка в някое все още диво място... абе то много неща за гледане имаше, да не ги изброявам, но така "обичах" с линийка, везнички и лупа в ръка... И като тегля чертата - не! Не става! И понеже с ...