7 nov 2023, 12:24

Обратите на живота 

  Prosa » Relatos
833 1 7
10 мин за четене

 

                                                 За да ви разкажа тази легенда, трябва да се върнем назад във времето. Историята е пълна със спиращи дъха разкази, за бита, нравите и обичаите на хората, в различните етапи от развитието на човешката цивилизация. Някои звучат фантастично, други съвсем реално, но всеки един от тях е съхранил във времето белезите на преживяното и има свое послание. Така, през вековете, хората са трупали житейска мъдрост и поука от случилото се.

 

 

                                                 Живописният каньон на река Вит, при село Садовец, с лъкатушещи води и красива природа е давал подслон хората от древни времена. Редували се епохи, изнизвали се векове, сменяли се цивилизации. Природните дадености и красивите панорамни гледки, привличали в омайното лоно на природата племена и народи. По тези земи са оставили своя отпечатък първобитните хора, после траките и латините, а след тях прабългарите и аварите, кърджалиите и османлиите. И така до наши дни. Естественият, трудно достъпен стръмен терен, осигурявал защита на заселниците от вражески набези. От двете страни на реката, на скална основа, извисявали ръст две здраво укрепени калета, а на десния й бряг, върху огромна канара бил издигнат Садовския манастир, просъществувал до началото на 19в. Белезите на времето още личат в руините на двете калета, в издълбаните от монасите каменни килии, в изсечените в скалите старобългарски надписи и в оцелялата кула на манастира. За съжаление, в старите хроники липсват исторически сведения за съществуването на укрепените калета, нито името на светеца, покровител на манастира. Историята борави само с догатки, защото няма исторически извори и карти, които биха помогнали на археолозите в техните проучвания. Времето е пощадило само една легенда, от времето на Османското владичество. Срещу Садовският манастир, от другата страна на реката, дъха спира величествен, отвесен скален венец, обрасъл с дървета. Тридесет метрова стръмна пътека, води до крушовидния отвор на „Лампената дупка“, наречена по-късно „Гинина пещера“. Голяма двукатна пещера, с няколко коридора и зали, обитавана още от праисторическо време. В една от трудно достъпните зали, незнаен монах си направил килия и оставил по стените надписи, напомнящи за тежките времена, по време на кърджалииските набези. По-късно пещерата се прочула с легендата за садовската хубавица Гина. Легенда, която времето е съхранило, предавайки я от уста на уста, така, както само народния гений е умеел. Вълнуваща и поучителна.

 

 

                                                     Всяко българско село си има история за лична мома. Къде истинска, къде приказна, но любопитна и вдъхновяваща. И в село Садовец си имали такава мома, Гина. Отгледали я с любов и в сговор родителите й. Била хем хубава, хем работна, хем, умятна. Каквото захванела докрай довеждала. Сръчни й били ръцете, гиздава премяната и добро сърцето. Момците от селото все покрай оградата й се навъртали, а за хорото наддавали, кой пръв ще се улови до нея. Заглеждали я и момците от турската махала, захласвали се по нея. То, за любовта, нали вяра няма? Ала Гина изгора си имала. Левент Свилен, сиротен и беден, ама с очи вакли, стройна снага и благи приказки. Щом го погледнела Гина, руменина обагряла лицето й. Щом я погледнел Свилен, дъхът му свършвал и криле сякаш му никнели. Тайно се срещали двамата, в руините на средновековния манастир, край селото. Дали се един на друг, в обич се врекли и клетва сторили. Съгласила се Гина, да пристане на Свилен и да избягат от селото надалече, да дирят ново място за честит живот.

Полудял по Гина и баш големеца на селото, Керим ага. Като сянка бродел и все за Гина се оглеждал. Срещнел ли я, заставал на пътя й я засипвал с хвалби.

- Тези вежди, вити ширити, тази снага, бреза стройна, тези очи въглени и коси сърмени щом видя, сърце ми спира и въздух секва, Гино! Дай да те взема за невеста, та да мирне душата ми! С алтън пара ще те окича, с махмудии и тежки пендари! - умолявал я агата.

- Аз с теб, агарянино, работа немам! - отвръщала Гина. - Не ми са нужни твоите алтън пари! - и побягвала уплашена към дома си.

- Чакай, Гино, нека ти кажа още! - хуквал след нея Керим, но Гина хлопвала портата и бързо пускала резето.

- Не закачай момата! - опитвали се да го укротят мъжете от махалата. - От друга вяра е, а може и либе да има! Не си търси белята!

- Само да разбера, ей с тия две ръце ще го свърша! - заканвал се гневно агата.

- Ти грях не слагай на душата си! - настоявали мъжете. - Аллах няма да благослови нечистата ти любов! Я виж, какви хубави моми има в нашата махала!

-Верно, има! - съгласявал се Керим. - Ама като Гина нема!

Като призрак бродел подир Гина турчина. Все едно и също й говорел, умолявал я, ама тя не склонявала. Живецът сякаш напуснал тялото му. Залинял, отслабнал и в селото се разнесъл слух, че не е с ума си, а за коварната му болест лек няма.

Всяка нощ, Гина тичала към руините на манастира, при Свилен. Обичта им ставала все по-силна и неразумна. Тихите клетви за вярност се редували с горещи ласки и обещания за вечна любов.

- Съгрешихме, Свилене! - повтаряла често Гина. - Ако някой научи за стореното, ще те прогонят, а мен ще замерят с камъни, докато ме затрият!

-Няма! - успокоявал я Свилен. - Ще избягаме, а после ще се вземем, както си му е реда! На друго място ще свием гнездо! - и я прегръщал силно.

Една вечер, обезверен и унил, Керим ага тръгнал по пътеката към руините на манастира. Пълната луна ту се показвала, ту се скривала зад плътните облаци и за кратко осветявала високата кула на манастира. Без цел и посока вървял турчина. Утеха дирел за раненото си сърце. Тогава забелязъл мъждукащата слаба светлина, която идвала от вътрешността на кулата и чул шепот. Приближил се тихо и погледнал през един от отворите. Хванати за ръце, Гина и Свилен тихо си говорели и се усмихвали един на друг. Свилен вдигнал ръка и погалил Гина, а Керим ага отвърнал лице и сякаш остър кинжал пробол сърцето му. Обезумял турчина и хукнал към селото. Падал, ставал, издрал лицето си в храстите и накрая, уморен до смърт, се прибрал в дома си. Събудил с викове и ритници своя доверен ратай и му наредил:

- Ще ти дам торба жълтици, а ти, още тази нощ, ще уловиш Свилен, ще му туриш един чувал на главата и ще го отведеш на далече, там, където и Аллах няма да се сети да го дири! Върне ли се обратно, мъртъв си! - заканил се с кръвясали очи агата.

- Ми то, по-добре да го затрия! - предложил уплашен ратая.

- Грях пред Бога не искам, заради един келяв гяурин! - сопнал се Керим. - Направи каквото ти казах, пък аз ще спечеля Гина! Рано или късно! Ще склони!

 

Изчезнал Свилен. Селяните шушукали по между си, че грях някакъв е сторил и затова е забягнал. Всяка нощ отивала Гина при руините на манастира, но от Свилен следа нямало. След нея неотлъчно вървял Керим ага и кроял планове как да я спечели и да изтръгне от сърцето й гяурина. Един ден и Гина изчезнала. Излязла от селото и повече не се върнала. Грешна била, непразна и сама. Събрала в една бохча малко дрехи и поела по стръмната пътека към „Лампената дупка“. Пещерата щяла да й даде подслон и закрила за детето, което чакала. Място в селото за нея вече нямало, а и Керим ага я преследвал все по-настървено. Приютила се Гина в голямата зала на пещерата. Гнездо свила в монашеската килия и зачакала появата на детето. От големият отвор на пещерата, Гина наблюдавала кулата на манастира и често виждала там Керим ага. Месеци наред я търсил той. Катерел се по руините на калетата, обикалял около манастира и се надявал да я намери. И към пещерата поглеждал, ама не вярвал мома да се изкачи там, че и там да се крие. Що щяла да дири в тая дупка, с прилепите. Една заран агата бродел по брега на реката. Седнал под скалния венец, да отдъхне и тогава чул детски плач. Погледнал нагоре и видял входа на пещерата. Детският плач се чувал все по-силно, затова се изкатерил до пещерата. Когато стъпил горе, на земята видял Гина, а в скута й бебе. Дългата й бяла риза била подгизнала в кръв. Отворила очи и като видяла Керим, продумала със сетни сили:

- Обещай ми, ага, че няма да харижеш детето ми на чужди хора! Задръж го и му дай любовта, която аз не можах да ти дам!

- Тъй да бъде! Обещавам! - отвърнал съкрушен Керим. - То ще ми напомня за силата на твоята любов, с която не е било съдено да ме дариш!

Издъхнала Гина, а Керим ага гушнал бебето и поел към селото. Щом отворил портата, на двора пред него застанал Свилен. Облещил очи и онемял, а Свилен заговорил пръв:

- Когато преди време довереният ти ратай ме заплаши и захвърли в едно далечно село не знаеше, че това е родното ми място. Не бях се прибирал от много време. Заварих мама на легло и останах да се грижа за нея и да помисля какво да правя сетне. На смъртният си одър тя ми разказа трогателна и невероятна история.

- Какво дириш тук? Защо се върна? - продумал Керим и стискал здраво вързопа с бебето в ръцете си.

- Ще ти кажа, ти само слушай! - подсмихнал се Свилен . -Преди да се родя, мама вече имала друг син. Един ден в селото дошли еничари и тя бързо скрила детето си в дома на бездетно турско семейство. За благодарност, че го спасили, тя оставила детето при тях. Там щяло да има сигурен дом, закрила и по-честит живот. След една година съм се родил аз, а турското семейство се преместило в друго село.

- Защо ми разказваш тази история? - попитал раздразнен Керим.

- Защото носиш името, което те на времето са ти дали и аз зная, че си мой брат! - наблегнал на последната дума Свилен.

- Я стига глупави приказки! - разсмял се агата, ама после се замислил. - Сега се сещам, че преди да я прибере Аллах, мама настояваше да ми каже някаква тайна, а аз все отлагах.

- А е трябвало да я чуеш! - укорил го Свилен. - Мама ми рече, че ще позная брат си по кръглото петно до сърцето, щото същото имам и аз! Виж! - и вдигнал ризата си.

- Дръж, внимателно! - викнал Керим и подал вързопа на Свилен. - И аз го имам това петно! - и разкопчал ризата си. - Затуй ли все ме теглеше към Гина и другата вяра? Ама Гина вече е ничия! Ни на теб, ни на мен, само на Господ! - и разказал на Свилен тежката истина. - В този вързоп, който държиш в ръцете си е най-скъпоценния дар от съдбата – твоя син!

Гушнал бебето Свилен, целунал го, а после прегърнал брат си.

- И двамата залюбихме една мома, и двамата я загубихме, но се намерихме като братя и се сдобихме с общо наследство.

- Ще ми простиши ли, братко? - превил коляно Керим.

- Няма какво да ти прощавам! Животът сам ще ти прости, когато откриеш момата, която ще държиш в ръцете си като златна пендара! - сложил ръка на рамото му Свилен и му помогнал да се изправи. - Знаеш ли, нека наречем „Лампената дупка“ с друго име. Ще я наричаме „Гинината пещера“, та да се помни от хората историята и се предава от уста на уста.

 

Запомнил народа историята и песен съчинил, която започвала така:

 

„Какво е чудо станало,

в Садовец, село големо,

тамо се мома родила,

расла и замомяла.“...

 

Останалата част от песента, вече знаете!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Илонка Денчева Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

Смелост, сила и дързост »

5 Puesto

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Все едно е открит урок по литература. По литература, да, защото легендите и митовете са жанр в литературата, а не в историята. Вмъкване името на историческа личност не го прави исторически.
    Урок, защото: ненужно въведение, претрупано с обяснения. Ако се съкрати до разказ ще остане наполовина. Защото разказ е разказ-ване на случка, обясненията и поясненията са ненужни, т.к. в разказа героите се разкриват чрез действията си. Останалото е възприятие на читателя.

    Имаш и много добри разкази.
    Затова го написах след приключване на конкурса.
    И накрая - нищо авторско няма в преразказване на легенда.
    Това тука го умее Таня Мезева, която претворява легендите в стихове.
  • Тази легенда с кое конкретно историческо събитие е свързана, каквото е условието на предизвикателството
  • Разплака ме тая легенда, макар, подобни истории много. Не обръгвам и това е! Успех! Дадох глас.
  • Съвсем не е лошо преразказана тази легенда. Това е добре.
    Но - "догадка", не - "догатка" - това е много голяма правописна грешка. И-кратко (й) не е и-ударено - използвай "ѝ"! Това е един от запазените падежи - родителен (при местоименията) в българския език.
  • Много увлекателно разказ. Прекрасно разказана легенда. Прибирам я в любими.
  • Чудесен разказ! Успех от мен!
  • Не бях попадала на тази легенда! Разказваш по прекрасен и увлекателен начин, не усетих кога стигнах до края! Благодаря, прочетох с удоволствие!
    Желая ти успех!
Propuestas
: ??:??