Смейте ми се колкото искате, ще ви разбера..Не знам дали сте виждали момче да плаче, но ако бяхте тук, щяхте да станете свидетел на това. И не разбирам защо точно аз трябва да съм уникалния? Не можеше ли някой друг? Защо виждам света от този ъгъл. Не, не, не ъгъл на полезрение, говоря за ъгъла на обществото... Там, забит между хората, в тълпата. Очаквам някой да дойде, да ме покани при тях, някой като мен. Но намеря ли такъв човек, аз до толкова се привързвам към това, че ме е забелязал там, в моя ъгъл, че го обиквам. Но те не са били в моя ъгъл, не ме разбират. И ме отхвърлят. Страх ги е да не ги дръпна натам, където няма другиго. Да не ги измъкна от обществото им. Аз, разбира се съм разбит. Правя всичко възможно да ги спра... Най-голямата грешка май е, че съм искрен с тях. Смятам, че някой ще дойде дори в ъгъла, само за да е с мен, но греша... Просто трябва да сложа обикновената маска на уверения пич и да се слея с тълпата. Но зад доминото отново говори самотата ми. Вика ми, крещи ми ...