Смейте ми се колкото искате, ще ви разбера..Не знам дали сте виждали момче да плаче, но ако бяхте тук, щяхте да станете свидетел на това. И не разбирам защо точно аз трябва да съм уникалния? Не можеше ли някой друг? Защо виждам света от този ъгъл. Не, не, не ъгъл на полезрение, говоря за ъгъла на обществото... Там, забит между хората, в тълпата. Очаквам някой да дойде, да ме покани при тях, някой като мен. Но намеря ли такъв човек, аз до толкова се привързвам към това, че ме е забелязал там, в моя ъгъл, че го обиквам. Но те не са били в моя ъгъл, не ме разбират. И ме отхвърлят. Страх ги е да не ги дръпна натам, където няма другиго. Да не ги измъкна от обществото им. Аз, разбира се съм разбит. Правя всичко възможно да ги спра... Най-голямата грешка май е, че съм искрен с тях. Смятам, че някой ще дойде дори в ъгъла, само за да е с мен, но греша... Просто трябва да сложа обикновената маска на уверения пич и да се слея с тълпата. Но зад доминото отново говори самотата ми. Вика ми, крещи ми, казва ми да се върна в ъгъла, защото иначе мога да изпусна истинския човек. И аз пак съм там, наблюдавам останалите мълчаливо... Ти дойде при мен. Каза ми ‘Здравей’ и отново се вля при другите. Зарязах всички маски и дойдох при теб. Прегърнах те и ти показах, че човека, който виждаш, не е като останалите. Той е странен, интересен, доблестен и отчасти смел. И ти ми благодари, че съм се разкрил пред теб... Това бяха най-милите думи, които някой някога ми е казвал. И всеки път, когато се отдалечиш от мен, те оттекват в главата ми. Сякаш един глас в мен говори и ми казва така – „Защо си такъв глупак? Щом се отдалечава от теб, значи не те иска, ясно е!”, а аз тихо му отвръщам, че просто искам да е щастлива... Свикнах да ме предават хора, на които държа. Семейството ми е разбито, сам съм с майка ми и баща ми. Те не излизат сред други хора, и мен рядко ме пускат... Страхувам се вече от всеки. Дори от приятелите си. А някои просто не искам да наранявам с истинската ми същност. Извинявай, че изсипах всичко това върху теб. Аз не те заслужавам и го знам. Колкото и кофти да ми е, не мога да променя фактите. Мислех, че може би ще ме обикнеш един ден, но съм сгрешил в преценката си и усещам как си на път да ме намразиш всъщност. Исках само да ти се извиня и го правя с разказ, защото колкото и да съм тъпанар, ти винаги ще останеш в сърцето ми и много те уважавам, а ти поиска да не те занимавам повече, да не ти пиша, "просто нищо"...
Будя се и заспивам с мисъл за теб, ти си магьосницата в живота ми и съжалявам, ако съм те нагрубил с нещо, наранил или огорчил. Обичам те...
© Стефан Митев All rights reserved.
Поздрави!