С.Л. 
Из „Обречен ум”

‘’ Районът около голямата катедрала Санта Лучия бе отцепен. Огромните врати на свещената обител бяха охранявани, журналисти опитваха да пробият пътя си, присветкащи с апарати и прехвърлящи горещи думи. Хаосът настъпил навън даже не подозираше какво ли се е оформило вътре, зад стените на храма.
В черния храм само една статуята на разпънатият Христос бе достатъчно осветена за да се види, както и олтара който се намираше под огромната фигура.Светлината от свещите се отразяваше в синкаво зеленото стъкло, разположено централно в сърцето на храма. Синкаво-зелен, ръчно изработен стъклен саркофаг, положен вертикално с безжизненото тялото на отец Алберт. В тази напиращо, налудничава обстановка, няколко гнусно зелени, мазни и люспести тънки кожи се движеха бавно и овиваха около тялото, подигравателно все още хапеха леденият труп и нанасяха рани, извиваха глава и злобно изсъскваха. Змиите обикаляха около него и се надсмиваха над бедните монахини, те потънали в луд и истеричен плач, свличащи се и влачещи на леденият под, стискаха с кокалестите си пръсти малки дървени разпятия.
Хилядите ухапвания по тялото почти бяха отнели образа на клетият старец. Сандъка бе напоил дъното си с кръвта, а от няколко малки процепа капки се стичаха по сивосинкавият мрамор, образуваха кървави локви който се стичаха бавно в всички посоки докато не се образува една огромна локва кръв около стъкления капан. Червено петно, което стигна чак до полуумрелите от скръб безжизнени от плач монахини…’’