Обречени души

- Върви си. Моля те! - Тя безмълвно, с натежали от горест очи, го погали нежно по челото.

Промуши се сякаш видение през полуотворената врата и изчезна като мираж от погледа му.

Превъртя ключа и се облегна съсипана и уморена от вътрешната страна на вратата. Той остана отвън, а тя отвътре.

Бунтуваше се срещу постъпките си, чувстваше се като крадла, която пълни

сърцето си с чуждото щастие. Познаваше съпругата му. Опита се да се постави на нейното място и очите и потънаха във влага.

На стълбището беше тихо. Тишината постоя около минута още, после заработиха електродвигателите на асансьора. Четири етажа нагоре и четири надолу. Вратата на асансьора жалостиво се отвори и затвори. Асансьорът пое надолу.

„Отиде си! Край! Така трябва. Това е краят...“ Чак когато асансьорът удари дъното, тя се разплака като ученичка, получила лоша оценка. Втурна се към кухнята, наля половин бурканче от чешмата, внимателно извади лещите от очите си и ги пусна във водата. Обърна се, падна по очи на леглото и остави сълзите ù да напояват възглавницата.

Не беше се наплакала достатъчно, скочи изведнъж, грабна от шкафчето „идиотските“ очила. Влезе в хола, погледна с обич порасналите си момчета и избяга на терасата. Сега поне можеше да го гледа в гръб, докато се отдалечава, докато си отива, докато го загубва.

Дежурните цигари „S класа“ я чакаха на малката дървена масичка, подпряна от вътрешната стена на терасата. Инстинктивно посегна и запали. Нагласяше си очилата, още когато той се появи иззад ъгъла на блока. Тя потръпна. Видя го да върви без охота към спирката на автобуса оттатък Слатинската река.

„Дали ще се обърне към мен, да ме погледне? Той знае, че го изпращам с поглед от терасата. Не! Защо? Е, как защо...!? Ох, погледни, погледни ме, за да видиш, че и аз те обичам...

Не!? Значи край? Край?“

Бавно той стигна пешеходната пътека и светофарът светна червено.

„Ето сега ще се обърне, сега... Всеки момент... ето... Да!“

Не! Той не се обърна, дори не спря! Продължи да пресича улицата. Стигна по средата на платното и чак тогава спря и се обърна назад към нея, към терасата ù. Той знаеше, че тя само него вижда в тоя момент. Разтвори ръце, за да я прегърне за последно, но беше вече късно.

Всичко стана за секунди. Изсвистяха спирачките на автобус 404. Хора се насъбраха и от двете страни на реката.

„Идиотските“ очила полетяха през балкона и тя тръгна да пада... Но силна мъжка ръка тутакси ласкаво я прихвана и прегърна:

- Майче, успокой се! Чуваш ли ме, мамо? Всичко е наред, жив е! Жив е и лежи в съседната стая с натрошени кости и продължава да те обича.

Свободей Огражденец

София - февруари 2013 г.