Тия дни, една моя много добра позната работи по темата за оброците. И аз, понеже е много добра моя позната, реших да се позаинтересувам и да ѝ помогна, ако мога. А и край лозето, което буренясва безутешно от няколко години имаме и ние един вехт, прояден от ветрове и дъждове оброчен камък, който винаги съм подминавал със страхопочитание от най-ранно детство.
И до сега покрай онова място минавам със стаен дъх и присвито сърце, сякаш от камъка ще се извлече някое езическо божество и ще ме захапе беззъбо за петата, влачейки се по корем без крайници и озверяло. Тая тема, признавам, ме безпокои отдавна и реших да направя някои проучвания.
Ето до какво стигнах.
Чичкото от монитора, който всички наричат Гугъл безпристрастно ми довери, че тия камъни не са толкова прости и хората не случайно им отдават почит и уважение. Принасят им жертви, молят им се, венчават се покрай тях, дирят утеха или просто ги заобикалят като мен. Защо го правят? Защо хората сляпо вярват, че като заколят есенно шиле на някой безименен бог и той, видиш ли, ще ги дари с мъжка рожба, или поне ще им напълни хамбара с жито. Дали ги подтиква слабостта, или нуждата да се доверят на някой. Дали си представят, че така, мързеливата ще се сдобият лесно с блага, които не заслужават или просто имат нужда от вяра…? И защо ще издигат някакви скални късове, които да идентифицират с висши сили? Оказа се, че термина е достатъчно стар, доста по-стар дори от Христос и религията му. Направо си е езически термин, който се прегръща с готовност от новата религия и на камъните освен молби и жалби започват да се появяват и кръстове. Както с повечето обреди, така и оброците се превръщат от езически в християнски символ, който посвещават на светци, Дева Мария и дори на самия Христос.
Но аз се замислих за друго. За етимологията на думата „оброк“. Нали обичам да пиша, а за пишещите думичките са сакралния инструмент с който градят труда си. Затова проверих за етимологията и не стигнах до нищо почти. Неколкото вяли обяснения и сравнения с „дълг“, „данък“, „вричане“, „обричане“ и други не ме задоволиха и отприщиха фантазното ми творчество в неизвестни посоки. Защо о-брок? Обрича ли някой на нещо? И какво е значението именно на думата „обричам“? Има ли нещо общо със „вричам“, „заричам се“, „наричам“? Не иде ли дума за реч? Оная най-висша проява на човешкото, дето ни е отделила от света на зверовете… И защо тая именно реч толкова се цени и боготвори от човеците? Свещени слова, сакрални мисли… благо-словен, логос. Вероятно мнозина от вас ще се сетят за редица още проявления на това слово, на речта човешка. И така стигнах го една мисъл, която се побоях да изрека на глас. Толкова странна ми се стори. Както се знае, словото, човешката реч е една от най-късно проявилите се наши възможности с която, сапиенса окончателно се отделя от звяра. Нека да се вселим в оня допотопен индивид с козина и недоозглозган кокал, който за пръв път е разбрал себеподобния си, да речем женската до себе си, която е подала молещо ръка и е изрекла с жален поглед, пълен с глад думата „дай“. Защо съм сигурен, че първата изречена дума е „дай“, ли? Ами, по простата причина, че колкото и да сме се развили и до сега на някой индивиди им е трудно да кажат „на“, въпреки очевидно по-лесното произнасяне на последната. Всеки иска, а малцина са даващите, така, че това е нормално. Е, втората дума вероятно е била „гледай си работата“, но имайки в предвид сложността на изговарянето ѝ, вероятно е била заместена от удар с кокала по главата на просещия. Но, ако оставим сатирата и морала настрана и приемем, че пещерняка с кокала е бил жаловит и е искал да помогне на гладната си спътница, то давайки ѝ да дооглозга останалите парченца месо той е спомогнал тя да приеме, че „дай“ е била причината да я разбере. И въпреки, че разбирайки силата на тия три букви вероятно е започнала да злоупотребява с тях, това е спомогнало за налагането на членоразделянето и образуването на речта. Мога да си представя, каква чудна сила са открили в думите нашите прадеди, ако приемем разбира се, че не сме посети от някаква свръх силна, неземна енергия и още първия човек се е появил говорещ.
Тук е мястото да отбележа, че съм заклет дарвинист и тайничко се присмивам, на онези сред нас, които не са произлезли от маймуните. Да им умра за еволюцията на тия!
След като направих това важно уточнение ще продължа с моите опити да анализирам значението на речта. До тук видяхме, че сапиенса си е бил достатъчно развит още преди да я придобие. Поне толкова развит емоционално, че да позволи и на друг да глозга от неговия кокал. Той е осъзнавал значението на споделянето и на съобществото с други себеподобни, най-малкото с цел оцеляване. С развитието и усложняването на речта ефекта от използването ѝ се увеличава експоненциално поне до момента в който бог е решил да ни умеси малко говорите. Та да не се величаем и изравняване с него, строейки високи кули. Но това е друга тема и я изоставям безпощадно. Та значи човека е разбрал силата на речта. Приел я е и е започнал да я използва. Освен това е разбрал и разликата от добронамерената и лошата реч. Не се е свенил както да благославя, така и да проклиня. А това са две, противоположни употреби на една и съща сила.
Тук ще разгледаме положителната, градивната, съзидателната страна на речта. Единия от положителните ѝ аспекти е именно „обричането“. А то собствено е довело до материализирането, увековечаването и сакрализирането на камъка, наречен оброк. Какво е мястото, значението, функцията и стойността на този материален израз на святото ще разгледам по-долу.
На първо място вече поставихме сакрализирането на самата реч. Осъзнаването на нейното значение, въздействие и от там на силата, която носи я поставят на едно видно и по своему свещено място в човешката култура от най-ранни времена. Речта съзидава, твори, облагородява и трябва да бъде уважавана, не само но и богопочитана. Не случайно в християнската терминология „благославянето“ има такова важно значение и употреба. Но как седи въпроса със обричането? Какво означава да се обречеш на нещо, на някой, на място или на определено обстоятелство? И защо то има толкова важно значение? Както разгледах по-горе хората са отдавали специално значение на това да кажеш нещо. „Казана дума, хвърлен камък“ са казвали дедите ни. В някои от най-развитите общества, японското например, и до днес не се използва писмен вид на договарянето между членовете му. Достатъчно е да заявиш нещо и това се приема като основание да се вярва, че ще бъде изпълнено. Този който не държи на думата си е отхвърлен от социалния живот и загубва значение за обществото. Затова трябва да се внимава какво се казва. Веднъж заявил оставаш задължен за цял живот на това, което си казал. В много общества думата е боготворена, а тържествената, официално казана дума остава със силата на вечен канон. В тези общества честта, доблестта, храбростта и достойнството са свещени и за тях не малко членове на обществото са се борили и загивали. Носител на тая чест и достойнство е думата.
По същия начин и в древността на нашето общество казването, наричането, обричането са сакрализирани и за да остане някакъв материален израз на думата се е поставял особен белег, символ или паметник. Оброчния камък е именно такъв паметник. В последствие мястото на оброчния камък придобива собствено сакрално значение и заживява свой живот дълго, след като паметника е изиграл своята роля. В паметта на обществото остава святостта на мястото, независимо от изповяданата религия, мироглед или начин на живот. Оброчните камъни не рядко са свързвани с важни за общността места, като кладенци, места за поклонение, гробни могили или свещени дървета. Не рядко самите те са се превръщали в място за поклонение и молитва. Съвсем закономерна е връзката на оброчните места със религиозните практики. В малките населени места без молитвени домове оброците са играли роля на място за поклонение и обредни действия, като кръщенета, венчавки и заупокойни молитви. Значението на оброците се е запазило и до днес в колективната памет и все още имат специално значение за културата и живота на обществото.
И сега, когато посещавам скалния къс с големината на конска глава и се опитвам неуспешно да прочета неясните пиктоглифи по повърхността му все още ме полазват тръпки, представяйки си древния предшественик, положил го там и всичките чувства, с които е било свързано това негово свещенодействие. Никой не знае кой е бил той, какъв е бил и за какво се е молил, зазиждайки камъка. Но всеки го сочи и казва „Ето го оброка, почитайте го!“
© Атеист Грешников Todos los derechos reservados