Борис Йорданов лежа на пода в безсъзнание около десетина минути. След толкова време го откри вътрешната охраната на къщата, докато правеше обичайните си обиколки. Вероятно нещата щяха да са по-лесни, ако някой беше послушал гарда и бяха монтирали модерна система за видеонаблюдение. Но кой можеше да предположи… Линейката и полицията пристигнаха съответно на четвъртата и петата минута от обаждането. Дали защото ставаше въпрос за важна клечка или бяха решили да си вършат работата както трябва, не беше ясно. Малко след това, около две минути, къщата беше обградена и от журналисти. Имаше от къде ли не: вестници, телевизии, радиа; местни и представители на националните медии. В последно време често се случваше някой от политическите кръгове да стане „герой” на криминалната хроника: отвличания, показни убийства…  Но това беше различно. Не беше убийство, все още; не беше показно. „Хиените” надушваха нещо пикантно и затова се скупчиха като мухи на мед, предвкусвайки сензация.

Линейката с Йорданов се отправи към  Държавна болница и за кратко време бяха събрани възможно най-добрите специалисти. Единствено лекарят и сестрата се качиха при него:

-   Още е в безсъзнание. Не е моя работа, но ми е любопитно какво се е случило.

-   Ще разберем, докторе. – И в движение медикът се обади и извика специалисти. Предстояха снимки, изследвания...

Полицаи се разкарваха из къщата, където се беше случило всичко, обсъждаха нещо, снемаха отпечатъци, някои разпитваха съседи и хора от насъбралата се тълпа. Изглеждаше така, сякаш всеки си върши работата. И наистина го правеха. За по-малко от час приключиха и се отправиха към районното управление.

-  Искам резултати възможно най-скоро; отговори... Как е станало? Защо? Кой? Най-вече кой. Искам заподозрян...  – началникът беше повече от притеснен. Особено след няколкото разговора, които проведе.  – След това   всички в заседателната зала...  

 Атмосферата беше натежала от напрежението. Служителите се движеха като мравки, подготвяйки се за зимата – бързо, съсредоточено, никой на никого не обръщаше внимание. Докато чакаше, шефът седеше на стола зад бюрото: през времето, което не говореше по телефона, обмисляше какво още може да се направи, за да няма пропуски. Беше ангажирал всички възможни специалисти. Искаше следващия път, когато му се обадят кметът и „шефът” на Йорданов, да може да каже нещо конкретно, което ще ги зарадва. И по-точно, че поне имат заподозрян... Да открият престъпника за това кратко време, беше невъзможно, освен ако... не дойде сам да се предаде. „Ще полудея, даже се размечтах...” – и той се плесна по едната буза, после по другата, сякаш така се опитваше да излезе от някакъв въображаем унес. Всъщност не беше съвсем въображаем, защото беше заспал подпрян на бюрото, докато чакаше резултати. Умората го надвиваше доста често в последно време... Часовникът на стената показваше 07.00 ч: „Господи, проспал съм нощта! Трябва да пия кафе и да видя какво става...”   Някой открехна вратата на канцеларията му и преди да се развика, чу думите, които му се стори, че очаква цяла вечност:

-   Шефе, всички сме в залата. Чакаме Ви... – той подскочи на стола си и, доста пъргаво за фигурата си, се отправи към очакващите го. Всички бяха насядали около правоъгълната маса. След почти цяла нощ на крак хората бяха полузаспали и си мислеха само как ще положат глава на възглавницата в собственото си легло... А не вместо това да се наливат с кафета, които вече не действаха на никого. С един поглед той ги провери:

-   Искам да дойдат и психарите... – разбраха го и най-близо седящият до вратата и, в случая - най-младши, се изправи като пружинка и след малко заповедта беше изпълнена. В стаята влязоха психологът на районното Златка Костова и специалистът от столицата д-р Пламен Огнянов.

-  Според свидетелските показания вече имаме един заподозрян – Катерина Данаилова: била е видяна да излиза от къщата по същото време, когато се предполага, че Йорданов е бил нападнат. Има ли нещо друго, което да докаже вината ù?

-  Извинете, Началник – психоложката се опита да изясни някои неща, преди всичко да тръгне в погрешна посока. – Разбирам, че Ви трябва някой, който да опере пешкира, но не мисля, че тя го е направила.

-   Подкрепям – обади се и д-р Огнянов.

-   И защо мислете или не мислете така? – Главният едва се сдържаше и опита да прикрие надигащите се чувства зад голяма доза сарказъм.

-   Тя не е убийца - започна Костова – присъствах на разпита и отговорно мога да кажа, че тя не отговаря на профила за убиец. – Колегата ù също кимна в знак на съгласие.

-   И какъв е профилът на човека, когото търсим?

-   Агресивна личност, която иска да доминира, но няма такава възможност; нашият човек търси превъзходството над другите. Затова е и силово ориентиран. Търси преодоляване на препятствията чрез тяхното разрушаване, а не по пътя на корпорацията и разбирателството. Катерина може да убеди хората в своето право – не ù е нужно да убива. Тя е манипулативна, но не е агресивна. А нашият човек по-скоро е манипулиран, склонен е към риск, излага се на опасност от сериозни загуби и вреди. И съответно развива към тях висока поносимост. Така доминиращият личен интерес води до неговото собствено отрицание и в крайните степени на агресивност до неадекватност и социална недоразвитост. Възможно е да има и някакъв психологичен проблем.
Приема нападението като някаква защита. Това е човек, който винаги бърза – никога за нищо не му стига времето; загрижен е за репутацията си; лесно избухва и не би могъл да контролира гнева си...  Ако приемем, че е мъж и има семейство, най-вероятно малтретира съпругата и децата си… - За кратко настъпи мълчание. Всички започнаха да си шушукат, колегата от София само кимаше одобрително. Началникът беше в познатата поза – подпрян на масата и с глава между дланите.

-   Тоест, ако приема това, което казвате, оставам без конкретен заподозрян. Ако приема показанията на свидетелите, ще имам какво да кажа на тези над мен и на пресата.

-   Може би трябва още време…

-   Нямам време. Ще ме разкъсат, ако не дам някакво име. Какво още имаме за г-ца Данаилова?

-   Познавали са се. Според записките от коктейла с обира. След това… - говорещият прелистваше нещо – има друг коктейл и вчера. Няма информация да са се срещали друг път.

-   А подозрения за интимни отношения?

-   Не.

-   Дори няма мотив – обади се отново Костова.

-   Вие да не сте ù адвокат?

-   Не, опитвам се да помогна и да не пострада невинен човек.

-   Ако не тикна някой зад решетките, единствено аз ще пострадам…

Нещата бяха в задънена улица. От една страна  работният кабинет в къщата, където беше извършено нападението, беше изцяло в нейни отпечатъци; последна е видяна там преди случката… Но, от друга страна, няма мотив… но кой знае. Освен това началникът трябваше да се вслушва в тези двамата, откакто ги въведоха навсякъде. Имаше и трета страна: ножът беше опрян до кокала му…

-   Искам да арестувате Катерина Данаилова за опит за убийство. – Той стана и не позволи на никого да каже каквото и да било повече. Отвори вратата и се обърна към PR-а: - Свикай пресконференция! Ще направя изявление!

Той знаеше, че това е нож с две остриета. И само можеше да се моли да излезе прав. Дори го вярваше. Беше от старата генерация и не вярваше на тези глупости, според него, за профили, психо – дрън-дрън... Поосвежи се, оправи връзката и се отправи  към фойаето на районното, където журналистите чакаха пикантериите...

-   Госпожи и господа, ще бъда кратък. Имаме заподозряна и заповед за арест. Казва се Катерина Данаилова. Всички улики сочат към нея...

-   Жена?! – сред вестникарите се понесе глъч и изненада. – Любовница ли му е? – извика някой.

-  Нямаме информация... Господа, моля ви – той вдигна ръка – това беше. Ако разберем нещо повече, ще ви уведомим.

Шефът се обърна и остави журналистите питащи и с недостатъчно количество информация. Очакваше обаждания и куп обяснения, които да дава.

Двама полицаи се отправиха към дома на заподозряната, за да я арестуват. След разпит и всички процедури тя остана в ареста за 24 часа. Трябваше да стане чудо, за да я пуснат и да не стигне до следствието. Началникът се молеше да се потвърди вината ù, да събере достатъчно улики, за да приключи и той да бъде герой. Но имаше съмнения и странното усещане, че всичко щеше да се обърка...