Денят беше от онези, които караха Катя да се чувства добре, въпреки гадното настроение. Тогава тя разбираше, че няма чак толкова гадно настроение, което да не можеше да оправи, стига да пожелае. Винаги се е чудела на хора, които имат нужда от нещо за да са в настроение. Било то алкохол или трева. Все пак ако настроението си го нямаш, какво може да ти помогне всичко това: или може би само временно и то се получава една заблуда за настроение. Понякога пийваше твърд алкохол, но не се получаваше това, което другите представят. Когато беше тъжна, й ставаше още по-тъжно; когато беше щастлива... ами нямаше накъде повече, просто се е щастлива. Даже понякога си мислеше, че алкохолът притъпява чувствата й. А тревата... веднъж един приятел й сви цигара с най-качествена трева и двамата се напушиха здраво. Смееше се без причина, ръцете, краката и цялото й тяло бяха омекнали и не можеше да ги контролира, сякаш бяха отделни части и по някаква случайност се крепяха на едно общо цяло. Единственото, което можеше да прави е да мисли, или пък беше заблуда. Но осъзнаваше всяко едно свое действие или по-точно бездействие. Но не можеше да направи нищо – всеки „чарк” си имаше мнение. А смехът: от какво беше той – от настроение или от тревата? И така стигна до извода, че няма смисъл да си мори сивите клетки, а да няма никаква полза. И когато пиеше алкохол, най- често вино или някакъв коктейл, беше по-скоро за поза, отколкото нужда. Както и мъжете в живота й – използваше ги за секс или каквото и да е там, но реално нямаше нужда от тях. Всъщност си мислеше, че няма нужда от никого - беше си достатъчна сама на себе си.
Но това, което можеше да е настрои положително, освен вътрешната й настройка, беше някое цвете, слънцето, мило котенце или кученце... Изобщо неща, които никой не можеше да предположи, че все още трогват онзи къс от ляво, което наричат сърце. Срещата й с Жоро я върна години назад, а това не й хареса. Не обичаше тази посока – назад. Взе мобилния от нощното шкафче и набра номер:
- Ало, Виктор, здравей! – ако можеше да види, вероятно щеше да се разсмее на учудената физиономия на събеседника й. – Можеш ли да дойдеш? Имам бутилка хубаво вино, което не искам да пия сама...
- Рааз-бира се... – почти на заекване започна Вик.
- Веднага можеш ли?
- Вече съм там...
След няма и 10 минути, на вратата се позвъни. „Ей, все едно е чакал на съседната пряка!” – засмя се вътрешно Катя. Той влезе и реши, че трябва да действа и я притисна до стената и олигави от целувки.
- Не, Виктор, спри! – отблъсна го тя – Искам да си поговорим. Само секс ли ти е в главата?
- Не – сконфузи се леко той, но бързо излезе от ситуацията – Но досега само това сме правили и не знаех, че искаш да говориш с мен.
- Да, просто искам да говоря. Ти може само да ме слушаш – понякога беше жестока. Но пък какво – прощаваха й винаги. Мъжът отвори бутилката и сипа в чашите на масичката. Седна на фотьойла и зачака словоизлиянието. Катя като че нарочно се бавеше или наистина се чудеше дали да сподели с него. Но скоро започна:
- Съжалявам – гласът й беше различен. Виктор усети нотка на безпокойство, слабост, каквито не познаваше у нея – Снощи срещнах в бара един мъж – в този момент събеседникът й леко пребледня – мъж от миналото ми. С него бях много различна... – И Катя разказа на кратко историята си с Жоро. Докато разказваше ту говореше тихо, че на Вик му се налагаше да напрегне слуха си максимално, за де чуе, ту изпадаше в ярост... В един такъв момент дори счупи чашата с вино, която държеше. Следователят се притесни – това й се отразяваше зле; но от друга страна се зарадва, че и тя е като всички хора – ранима, разбивали са й сърцето. „И май ще се окаже, че съвсем не е ледената кралица, каквато искаха да я възприемат” – мислеше си той. „Ами ако наистина в нея нещо се е пречупило след този... Жоро – продължи да си разсъждава – и всъщност не се представя, а действително се е променила и е станала студена... Но ми харесва – мислено се наслаждаваше той на Катя, която продължаваше да говори. – Как е възможно някой да я нарани; трябва да е луд, за да я остави да си иде. Аз не бих го допуснал: ще направя всичко, за да я задържа...”
- Всичко – последната дума той леко я процеди през зъби, но, за щастие, тя не чу.
- ... И, знаеш ли, Вик, дори написах стихове за него. Болката беше прекалено голяма и трябваше да я споделя с някого. Единственият вариант беше белият лист – нямаше да ме гледа съжалително; да ме убеждава, че всичко ще се оправи, макар и да знае, че няма или да се радва тайничко на нещастието ми- Виктор започна да завижда на този мъж – тя му е посветила стихове – макар и от болка – все пак е някакво чувство. „Дори и сега да е останала горчилката – нещо е останало – продължи мислите си той – а след мен – какво ще остане: едно голямо нищо. Какво съм аз за нея? Не, не, не трябва да го допускам...”
- Искаш ли да ти ги прочета – и без да дочака отговор, тя отвори едно чекмедже и оттам извади малка тетрадка. Седна, сякаш не й бяха останали сили, на дивана и понечи да чете, но в последния момент реши друго:
- Вземи, по-добре ти ги прочети. Не искам. Това, което ти казах беше последното по този въпрос. Нямам намерение да прекарам живота си във вайкане и самосъжаление. Вземи – и Вик пое тетрадката. Бяха три стихотворения и той зачете на глас:
РАЗМИНАВАНЕ
на Г.
Звъни телефонът и нова надежда
В миг ме залива,
- Не, чети наум, аз ги зная - прекъсна го тя и той продължи да чете на себе си:
Че ще чуя гласа ти.
Зная – не бива!
И ето, отсреща –
Някой друг ми говори нещо.
Разбиват се в другия глас
И надежда, и вяра,
Блян и мечти – НЕ!
Отново не си ти!
Затварям с болка,
С тъга!...
Звън! Любов! Мечта!
Един разбит живот –
В реалността!
16.08.1999 г.
Гр. Пловдив
ЗАТЪМНЕНИЕ
на Г.
Колко ли щастлива е била Луната
В този миг от Вечността,
В който единствено за Нея
Слънцето огря!
17.08.1999 г.
Гр. Пловдив
СБОГУВАНЕ
на Г.
Тръгваш!
А не мога да те спра!
Мълча! Не мога да ти кажа нищо!
Аз съм само огън във съня ти...
А ти си моето огнище!
Аз съм Любовта,
А ти Сърцето, при което ще остана.
Аз съм Луната, която ще огрее
Нощта на твоя грях...
А
Ти си Слънцето, което
Топли зимата ръцете ми!
Ти си дъжд
И пролет ме обливаш със надежда!
Ти си пристанът, на който
Хвърлят котва моите чувства...
Тръгваш!
А не мога да те спра!
Мълча!
Говорят ти Звездите, Слънцето, Луната...
Ако тях не чуеш,
Аз какво да кажа?!
Тръгваш!
Не мога нищо да ти кажа!
31.08.1999г.
Гр. Пловдив
- Катя, явно много си страдала...
- Да, точно така – стра-да-ЛА – и тя наблегна на миналото време. Но вече няма да е така.
Помълчаха малко и момичето, с много по-ведър тон, смени темата:
- Между другото, г-н Йорданов ми предложи да работя за него. Да се занимавам с политика, ха-ха-ха . Мисля да му откажа. Но май ще реша в последния момент. Като чуя подробностите.
- Как така? Защо ти е предложил работа?
- Ами, явно съм го впечатлила – засмя се тя. И пак на шега добави – А може и да иска да ме вкара в леглото! Утре смятам да разбера. Ще се срещнем...
© Мария Петрова-Йордано Todos los derechos reservados