Обществена болница

Саманта влезе неуверено в болничната стая. В нея имаше само две легла, стените бяха боядисани в зелено, а на тавана висеше стара лампа, която мъчително осветяваше пространството. На едното легло лежеше симпатичен двадесет годишен мъж, който замислено четеше някаква книжка и поглъщаше жадно всяка дума. Саманта свали срамежливо поглед в земята и бързо се запъти към другото легло. Отвори сака си и започна мълчаливо да подрежда дрехите си в малкото шкафче до прозореца.
- Имате ли огънче?
- Не – отвърна Саманта, без да се замисли. После се обърна към „съквартиранта” си, който я гледаше с надежда и широка усмивка – За Бога, това е болница?! Как може да пушите?
- Да, знам – каза той и пъргаво скочи от леглото, протягайки ръка за поздрав – Името ми е Джим.
- Саманта – отговори притеснително тя и свали отново поглед в белите плочки, стискайки ръката му.
    Джим скочи обратно в леглото си. Вероятно беше в добро настроение. Носеше същата зелена болнична престилка като нея, очевидно не се беше бръснал от повече от месец, но за сметка на това имаше невероятни мили и спокойни кафяви очи и прекрасна усмивка. Саманта усети свиване в корема.
- Защо си тук, Саманта? – попита Джим.
- Разбито сърце – отвърна тя след кратка пауза. Колко беше лесно да го кажеш на напълно непознат човек!
- Разбирам – рече от своя страна той – Ще ти спестя въпроса и ще ти отговоря аз защо съм тук. Предполагам, че те интересува?
Саманта кимна, без да каже дума. Все още не смееше да задържи погледа си върху него. Може би се страхуваше?
- Аз страдам от асоциалност – каза усмихнато Джим – Пия всяка вечер бира, боцкам се с тристопатирамин и мисля извън рамката. Симптомите ми са класически за синдром на асоциална принадлежност – САП. Просто Обществото не ме харесва. И ме пратиха тук. Нали знаеш – хората не искат някой „ненормалник” да се разхожда по улиците.
Джим се засмя. Саманта също се усмихна. Истински. За пръв път от два месеца насам.
- А на теб какво ти се случи?
- Нали ти казах – отвърна тя – Тук съм за ново сърце. Старото го направиха на пух и прах.
- Имаше едно момче. – продължи Саманта, след кратка пауза и под настоятелния поглед на Джим, който не отлепяше очи от нея. Беше малко подлудяващо някой да те гледа така – Обичах го повече от всичко на света, но го излъгах. Той ми се довери, обаче разбра, че съм се изгаврила с доверието му и… един ден просто си тръгна.
Една кристално чиста сълза се стече от прекрасните й зелени очи по коприненото й лице. Саманта я забърса и се усмихна гузно.
- Звучи толкова просто и невинно. А защо го направи? – попита Джим. Той стана от леглото си и седна на нейното, за да е по-близо до нея – Защо го излъга?
- Не знам… аз просто…
- Ти просто се чувстваше уязвима – довърши той вместо нея. Кимането с глава беше достатъчно доказателство за неговата правота. Той продължи:
- Знаеш ли, не може винаги да угаждаме на хората около нас. Аз съм различен и затова съм тук! Мислиш ли, че се чувствам зле? Не, напротив – чувствам се прекрасно! Винаги съм искал да бъда различен. Винаги съм бил. Просто… просто Обществото ме отхвърля. Сложили са някаква рамка и всички хора извън нея са болни. Всичко, което е неразбираемо, е хвърлено в коша, всичко, което опровергава създадения ред, трябва да бъде изгорено и унищожено! Жалки опити за контрол на хаоса! Цялата система е изградена на плаващи пясъци, разбираш ли ме?! На плаващи пясъци!
Джим се доближи до нея. Почти викаше, а в очите му бушуваше див пламък. Усмихваше се лудо. Саманта се отдръпна няколко крачки назад, но той в неконтролируем пристъп я хвана за двете рамена.
- Никога не съм се чувствал болен! Винаги съм се знаел, че съм добре! Липсата на пари не ме прави по-малко човек, нали?! Защото, какво значи да си човек? Нима това не е да мислиш, да обичаш, да се надяваш, да вярваш, да помагаш и да ти помагат, да живееш, а не да оцеляваш… да мислиш, за Бога! Аз просто мога да мисля, Саманта, това е моята дарба! Да мисля и да виждам!
- Пусни ме! – извика тя.
Джим я погледна втрещено, после тръсна глава, за да излезе от опияняващото състояние на транс. Усмихна й се я пусна. Саманта троснато се дръпна назад, масажирайки местата, където той я беше държал.
- Ти също можеш да си уникална. – каза развеселено той – Всички плачат заради разбито сърце. Смятат, че това е смъртна диагноза. Постъпват в болници като тази и чакат ново. Но ти можеш да бъдеш различна! Просто се усмихни…
Саманта заби поглед в земята. Дишането й се беше успокоило, но мислите й бушуваха с бясна скорост в главата й. Преди да успее да разбере дали този усмихнат фанатик срещу нея е прав или просто тя губеше представа за реалността заради болното си сърце, в стаята влезе медицинска сестра:
- Господин Уилсън, време е за Вашата процедура.
Джим се усмихна дяволито. Хвърли последен поглед на Саманта, която се правеше, че гледа през прозореца. След като той излезе от стаята, тя довърши разопаковането на багажа си. Бяха й казали, че терапията продължава много време и сигурно щеше да й се наложи да остане поне два месеца. Може би щеше да успее да го забрави. Все пак той я нарани и той я остави в това състояние. Изгаври се с нейното доверие…
„Както и аз с неговото”, помисли си Саманта и легна на леглото. Заби лицето си във възглавницата… Този път нямаше сълзи. Тя се огледа невярващо из стаята. За пръв път нямаше сълзи. А още не бяха започнали терапията. Може би Джим беше прав… А може би не… Така или иначе той никога повече не се върна в стаята.

                                                                            Иво Темелков
                                                                                  06.07.2006