Чакам, притихнала, трепереща до телефона. От страх, че няма да звънне, краката ми потръпват. Аз знам, че ще чуя тази вечер пак гласа ти, но дали е правилно това. Лутам се в стените на собствения си разум, питайки се кое е редно и кое не. Как да спра мислите, който струят в главата ми, болките туптят. Устните се движат, опитвайки се да ми кажат: "Спри, ти се пристрасти!" И падам аз сега, пред огъня на сънищата си. Предадох се нали. Загубих битката, играта е сладко затихнала във моите ръце. Прости сърце. Предадохте, сега не чувам да туптиш, в мен бият тъпани, а не гори пожар.
И пак поглеждам телефона - проклетият не е звънял.Чакам развълнувана, нестихваща гнева към себе си. Нима съм слаба? Часовникът тиктака, чувам дори светлината в мрака. Как мога да лъжа очите, те вярват на мечтите. Вярват, не заблуда - вярваха. Сега се надяват, не излъгах - просят. И как жално поглеждам затихналата, студена пластмаса върху масата. Звънни, мамка му, знам, че не е правилно, но виж ме - отчаяна съм! Загу ...