Ръждясалите вериги на отдавна изядената от времето детска люлка тихо проскърцаха. Нейтън се приближи до стария орех и му се стори, че те сякаш плачат по изгубеното минало.

     Тридесет години. Толкова бяха изминали, от както майка му го бе люляла тук за последен път. Беше на пет, когато баща му загина в изпълнение на служебните си задължения като пожарникар. Наложи се да се преместят в другия край на града, защото майка му си намери работа като учителка в началното училище, което се намираше там. Бети беше изключителен човек. Много спокойна, здраво стъпила на земята, умерено вярваща и отдадена на семейството си. Когато съпругът и почина тя не изпадна в депресия, а напротив. Вкопчи се в живота в името на сина си, за да му осигури добро бъдеще. Скърбеше дълбоко в душата си, а скръбта виждаше бял свят върху стара пожълтяла тетрадка, където Бети я претворяваше в поезия. А когато Нейтън стана достатъчно самостоятелен се отдаде на първия си роман. Нямаше намерение да го издава, но писането я разтоварваше от ежедневието и все още осезаемата загуба.

     Нейтън растеше будно и послушно дете. Покрай професията на майка си се интересуваше от всичко, четеше много, харесваше книгите. С времето интересът му към тях ставаше все по-голям. Искаше да знае кой ги пише, от къде идват, как стигат до книжарниците. Тази страст от рано беляза бъдещето му. Записа подходяща специалност в колежа, а после, спечелвайки стипендия, завърши с отличие един от най-престижните университети в страната. Веднага успя да си намери работа в голяма издателска фирма, а животът му се подреждаше чудесно. Но Нейтън никога не се задоволяваше с просто чудесно. При него нещата трябваше да са перфектни до последната подробност. Така след около година работа той беше наясно с цялата структура на фирмата, знаеше къде какво не върви и какво трябва да се подобри. Главата му кипеше от идеи и нетърпение да ги осъществи. Но... Винаги има едно Но. Шефът на издателството беше безумно консервативен и трудно приемаше чужди идеи особено представени от младоци. Нейтън няколко пъти беше изпращал писмено разработките си, но отговор нямаше. Накрая успя да си уреди среща в кабинета на върха и когато там лично получи отказ за всичките си идеи, Нейтън излезе с високо вдигната глава и просто напусна. Вече беше убеден, че тук не може нито да бъде полезен, нито да се развива. Тръгна към къщи с ясното съзнание, че трябва сам да приложи идеите си, без да се налага някой да му дава разрешение.

     Докато вървеше без посока и мислеше за тези неща, Нейтън се озова в непознат квартал пред стара сграда с надпис „Издателска къща Чарлз Дево”. Фамилията на Нейтън беше Девъро и това почти съвпадение разпали любопитството му и нещо го накара да влезе вътре. 

    Вътрешността отговаряше напълно на фасадата. Дъсчен под, стари мебели, купища нереализирана продукция. В приемната нямаше никой, а странно буботене накара Нейтън да надзърне в задната част на сградата. Зад метална врата с прозорец наслоил следите на времето имаше просторно помещение, в което се намираше печатницата. Всички машини бяха спрени, освен една, която лениво печаташе някакви брошури. Нейтън обстойно разгледа обстановката и стигна до извода, че тази фирма е в края на жизнения си път.

      Печатарската машина довърши работата си, изпухтя тежко и замлъкна. Последния звук, който издаде прокънтя в главата на Нейтън като сигнална сирена.

(следва продължение)