,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - пета част

Надвечер влязохме в барчето с Младен в прекрасно настроение. Беше пълно и Валя едва смогваше на бара. Огледах се за Нора, но не я видях.

-  Вале, к’во става? Къде ти е помощничката?

-  Не знам, трябваше да е тук още в пет – получи нова поръчка – Виж к’во става, направо ще лудна. Хем ù казах да не закъснява.

-  Ами звънни ù де. Може да е заспала или нещо да е станало.

-  Е, колко пъти. Сто пъти и звънях от одеве. Изключила си е телефона и ни приема, ни предава.

Започнах да усещам стягане по цялото тяло. От дете имах много развито шесто чувство и повечето пъти  предусещах, че нещо ще се случи. Така, когато на четиринадесет години с баща ми бяхме на море, аз му казах, че нещо се е случило с майка ми. Той не ми повярва, но когато се прибрахме в Пловдив, разбрахме, че баба ми е починала. Поне майка ми беше добре. Сега се чувствах по подобен начин. Предчувствах, че се е случило нещо. Нещо неприятно, но какво? Седнах на щъркела до мен и се опитах да помисля. Споделих с Младен притесненията си.

-  Не се притеснявай бе, Емка, няма какво да се е случило толкова. – опита се да ме успокои той – Сигурно е легнала да си почива и си е изключила телефона. Поуспала се е и това е. Всеки момент ще дойде.

Вратата се отвори, обърнах се с надежда, но уви. Влезна една шумна компания и се заоглеждаха за свободно сепаре.

-  Валя, звънни ù пак и ми дай телефона.

Тя набра номера и ми подаде слушалката. Чу се изпукване и женски глас ми съобщи, че телефонът на абоната е изключен. Подадох ù апарата.

-  Изключен е, нали? Аз ти казах. От пет и половина е така.

-  Аз отивам до тях, нещо се е случило, усещам го.

Помолих Валя да ми запише номера си на една бележка, пъхнах я в задния си джоб и се запътих към изхода.

-  Да дойда ли с теб? – попита ме Младен и се надигна от стола.

-  Не, ще се оправя.

Таксито спря пред кооперацията, беше започнало да се стъмнява, значи беше след осем. Минах покрай бабичките седящи на пейката пред входа и се затичах по стълбите. Когато стигнах пред вратата, започнах да звъня като на пожар. После отлепих палеца си от звънеца и се заслушах. Не се чуваше нищо. Продължих да звъня и да удрям с юмрук по вратата. Нищо. Ами ако е влезнала да се къпе и се е подхлъзнала в банята? Може да се е наранила, но пък ако е така, изключеният телефон не се вързваше. Спомних си, че Нора ми беше казала, че има много любопитни съседи, ,,Бабичките,, мина ми през акъла. Винаги съм мразил клюкарките, които се събираха пред някой вход и клюкарстваха по адрес на другите. Нищо не им убягваше. Сега обаче благодарих на Бога, че ги има. Заслизах по стълбите, вземах по три на веднъж. Когато излязох на вън, ги видях строени на пейката като войници.

-  Извинете – казах задъхано -  виждали ли сте Нора?

-  Коя?

-  Нора, от четвъртия етаж !

-  Аааа, Норето ли?

-  Коя ма? – попита една недоразбрала бабичка.

-  Нора ма, на Гинчето внучката.

-  Ааааа, и к’во за нея?

-  Виждали ли сте я – почти извиках, за да ме чуят.

-  Кога, сега ли?

- Ами от три часа насам.

- Оооо, чедо, ний тогава спим бе. Нали ни знаеш нас, бабите. Излизаме навън кога стане по ‘ладно - и се засмя.

Точно мислех да им благодаря и да тръгвам, когато на терасата на първия етаж, се показа един възрастен мъж и запали цигара.

-  Абе, Стоиле, виждал ли си Норето на Гинка бе?

-  Видях я да излиза следобед, ма.  ‘Що ?

Надежда проблесна в мен. Доближих се до терасата.

-  Към колко часа беше?

-  Ами тъкмо бях се събудил и се показах да пуша цигара – закашля се – значи, някъде след четири ще да е било.

-  Сама ли беше?

-  Да, даже се поздравихме.

-  А нещо каза ли?

- Попитах я защо не е на село да помага на баба си, ама тя ми каза, че работи.

- Накъде тръгна? – бабите бяха се доближили до мен и поглъщаха жадно информацията.

-  Надолу, към центъра.

Тръгнала е към барчето значи. Благодарих и с бърза крачка започнах да се отдалечавам.

-  Ти кой си и бе, момче ? – чух да се вика след мен.

-  Колега сме – отговорих и се скрих от погледа им.

Влязох в един хранителен магазин, купих фонокарта за уличен телефон и потърсих кабина. Извадих бележката от джоба си и набрах номера, записан на нея. Даваше свободно:

- Да – прозвуча изнервения глас на Валя.

- Вале, Емо съм. Нора появи ли се.

- Не, не е! Ти ходи ли до тях?

- Да, но я нямаше. Видели са я да излиза след четири часа и да тръгва към теб.

-  Кой я видял?

-  Клюкарите, кой може? Ти звъня ли ù пак?

-  Да. Телефонът продължава да е изключен.

И последната ми надежда се изпари.

-  О’кей, ако има нещо, пак ще се обадя. Чао.

Линията прекъсна. Ако досега се бях съмнявал в усещането си, сега вече бях сигурен, че нещо се е случило. Нещо лошо. Нещо, което щеше да преобърне живота ми с главата надолу.

Реших да мина по пътя на Нора. Пътят, който вече добре познавах. Тръгнах по улицата, вечерните светлини на града вече бяха запалени и осветяваха булеварда. От двете му страни бяха наредени заведения, магазини, капанчета за бързо хранене и какво ли не. Още беше рано за лятно време и по улиците беше пълно с хора. В този момент си помислих, че мога да питам персонала по заведенията дали са я виждали. Градът беше малък, а и тя им беше колежка, имаше голяма вероятност да я познават. Погледнах по протежение на булеварда, отвсякъде проблясваха светлини, неонови реклами съобщаваха на хората, кое е най-добро за тях, а такситата очакваха своите клиенти подредени в редица. Реших да избирам само заведения, които имаха големи витрини и такива, които имаха маси отвън. Започнах да влизам в тях и да задавам въпроси с надежда някой да ми каже нещо повече от това което знаех. Избирателно питах, най-вече мъжете. Нора беше толкова красива, че привличаше погледа им като магнит. Бях сигурен, че ако е минала от тук все някой ще я забелязал. За съжаление навсякъде получавах отрицателен отговор. Никой не я беше виждал а и много от тях не се сещаха за коя става дума. Бях стигнал почти до края на булеварда и без никаква надежда влезнах в поредното заведение.

- Добър вечер – поздравих бармана – извинявай много, но искам да те питам, познаваш ли едно момиче. Нора се казва, висока, стройна с къса коса? Колежка ти е!

-  Нора… Нора – замисли се той. Беше се подпрял на бара и докато се напрягаше да се сети за коя го питам, успях да го огледам добре. Беше слаб, с неестествено прилепнала прозрачна блузка по него, косата му беше боядисана, а на китката му висеше фина гривна със сърчице. Веднага се усъмних, че е педал – А, да не е тази, дето работи в ,,НИКО,,-то ?

-  Да, същата – с надежда казах аз -  да си я виждал днес следобед да минава оттук?

-  Не, ама аз зад бара почти не виждам какво става отвън. Чакай да питам колежката – обърна се към момичето, което обслужваше една маса с клиенти и извика – Милена, ела после за малко при мен.

-  Ей сега, след минута – отвърна му тя без да поглежда към нас.

-  ‘Що бе, сладур, за какво ти е Нора? – попита след като се обърна към мен. Вече бях сигурен, че е мека китка.

-  Абе трябва ми, ама не мога да я открия нещо – дадох уклончив отговор аз. Сервитьорката се приближи към нас

-  Кажи Пепи, какво има?

-  Абе сещаш ли се за една Нора, ‘дето работи на центъра в ,,НИКО,,-то?

-  Да и какво за нея?

-  Ей тоя хубавец я търси, виждала ли си да минава от тук днес следобед?

-  Да, видях я малко след като застъпих. Качи се в една кола.

Изтръпнах. В съзнанието ми изплува случка от снощи. Тъмното БМВ, което ни следваше и тримата от ресторанта.

-  Къде? В колко часа? – почти изкрещях.

Момичето ме погледна стреснато. Чак тогава забелязах, че сам я хванал за раменете и я стисках.

-  Извинявай, извинявай много – сконфузено казах аз и свалих ръцете си от нея – но е много важно да си спомниш какво си видяла.

В това време на една от външните маси седнаха група младежи.

-  Изчакай малко – каза тя и взе таблата от бара. Седнах на един щъркел и поръчах бира. Гледах с блуждаещ поглед през витрината, като че ли всеки момент очаквах да я зърна. ,,Отвлечена. Отвлекли са Нора… моята Нора,,.  Това беше първото и единствено нещо което ми мина през акъла.

- Лелеее, човек, какво ти става, бе? Целият си плувнал в пот – каза Пепи и ми подаде салфетка. Взех я, благодарих му и забърсах лицето си. Ушите ми бучаха, главата щеше да ми се пръсне от болка.

След като изпълни поръчката, сервитьорката дойде и каза:

-  Искаш да знаеш какво съм видяла ли? – въпросът беше риторичен – Малко след като застъпих на смяна... може би час след това, забърсвах една маса отвън и видях Нора да идва към мен, малко след като ме подмина, до нея спря една кола и от нея излезе мъж. Извика я по име и тя се обърна. Останах с впечатлението, че се познават.

-  Помниш ли как изглеждаше този мъж?

-  Да, спомням си, защото ми стана любопитно и се позагледах. Беше висок, около трийсетгодишен може би, с къса черна коса, прелизана назад, добре сложен, доста хубав, ако трябва да съм честна.

-  И какво стана после?

-  Ами нищо. Поговориха си малко и понеже бяха на не повече от пет метра от мен, чух, че ù каза,че ще я закара, но къде, не разбрах.

-  И тя се качи в колата, така ли?

-  Да, качи се.

Опитах си да си спомня как изглеждаха мъжете от ресторанта, но никой от тях не отговаряше на описанието на мъжа, с който Нора се е качила в колата. Тогава се сетих за бившия ù. Опитах се да си го представя. В съзнанието ми постепенно изплува как той седи на бара и ù се усмихва. Висок, с черна коса над трийсетте. Той е. Бях сигурен.

-  А забеляза ли дали има и други в колата – споменът за тримата мъже не ме напускаше.

-  Не, нямаше май, или поне аз не видях да има. – замисли се – Но сега като си сетя, задните стъкла май бяха затъмнени така че…

Спомних си, че когато се загледах снощи към бавно преминаващата кола, забелязах само двамата на предните седалки. Третият не се виждаше. Затъмнени задни стъкла.

-  Ти си била много наблюдателна ма, Милено – обади се гейчето зад бара.

-  Е, нали си ме знаеш, каква съм си питка – любопитка – усмихна се тя.

-  Миленче, само един последен въпрос – казах аз.

-  Давай.

-  Спомняш ли си марката и цвета на колата ?

-  Да, черно БМВ.

-  Сигурна ли си? – бях пред припадък.

-  Как да не съм сигурна, писнало ми е да слушам за БМВ- та. Това е любимата марка на приятеля ми, само ми говори как един ден и той щял да си купи ,,такъв мощен звяр,,.

Благодарих ù, оставих пет лева за бирата и напуснах заведението. Затичах се с всичка сила към барчето на Нора. Не чувах и не виждах нищо, само знаех, че трябва да пристигна там възможно най-бързо. Когато се спрях пред вратата, сърцето ми беше пред пръсване.

Отворих рязко и влезнах. Заведението беше почти празно. Валя беше зад бара и миеше чаши, отстрани облегнат на лакти стоеше Младен и отпиваше от бирата си.

-  Отвлечена е – пристъпих към тях – Нора е отвлечена!

За момент двамата се вцепениха. Гледаха ме, все едно съм си загубил ума. След секунди се окопитиха, Валя заобиколи бара, хвана ме за лакътя и ме постави да седна на близкото сепаре, настани се срещу мен.

-  Какво? Какво казваш?

-  Вале, отвлечена е. Сигурен съм!

-  Как отвлечена, бе човек? - Младен се отпусна на сепарето – Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш?

-  Казвам ви, че са я отвлекли, знам го!

Разказах им всичко, за мъжете в ресторанта, за колата която ни следваше, какво съм научил от клюкарите пред блока и какво ми разказа Милена – сервитьорката.

- … качила се е в черно БМВ и от там и се губят следите – завърших разказа си аз. – Вале, мислиш ли, че тоя мъж е бившият ù приятел?

-  Напълно е възможно, но той няма такава кола. Поне до като бяха заедно с Нора караше някакъв стар ,,Опел,,. Може да е някой, който прилича на него.

-  Познавали са се, така каза Милена – хванах я за ръката – Опитай се да си спомниш за някой, с който би се качила в колата му. Някой, за който не е предполагала, че може да ù навреди. Някой с това описание.

-  Чакай бе, чакай малко. – обади се Младен – Ти вече го направиии… ебах ти и драмата. Качила се е в някаква кола с познат и вече голяма работа станало. Веднага – отвлечена. Успокой се малко.

Погледнах го и се замислих. Дали пък не е прав, дали наистина не драматизирам нещата. Може пак да се е появил оня, да и е казал няколко красиви приказки и тя да се е подала отново на емоции. Веднъж вече го беше направила. Бих се радвал, ако е така, предпочитах го хиляди пъти пред възможността да бъде отвлечена, но гадното усещане, което имах не изчезваше, а напротив, засилваше се с всяка изминала минута.

-  Нора има много обожатели – каза Валя – много мъже искат да са с нея, и ако се замислиш все някой от тях ще е с такова описание, а напълно възможно и с такава кола.

-  А ти хубаво знаеш, че е БМВ, а модела знаеш ли? - попита Младен.

-  Мммм… не. Нямам идея.

-  Е как бе, тройка, петица, седмица коя серия? Двувратка, четиривратка… ти казваш, че си видял тъмно БМВ и това е. Нищо не значи, то тъмни БМВ-та колкото искаш. Оная ти казала, че е черно, а ти може да си видял тъмносиньо например. Било е вечер. Голяма ли беше колата или по-малка?

-  Ами нормална кола, не ми направи впечатление да е голяма.

-  Значи явно е било тройка или петица. А сервитьорката каква кола е видяла? Малка, голяма?

-  Не знам, не каза, а и аз не я попитах.

-  Е ти нищо не знаеш, и вече си готов да се закълнеш едва ли не, че са я отвлекли няк’ви от ресторанта. Помисли малко. Сигурен съм, че в момента Нора си прави кефа някъде , а ти се пукаш от притеснение.

-  Не би го направила. – каза Валя – Поне на мен щеше да се обади и да ми каже. Израснали сме от деца, най-добри приятелки сме. Споделяла е толкова лични неща се мен, има ми такова голямо доверие,че ако е решила да отиде с някой някъде със сигурност щеше да ми се обади.

Рязко погледнах към нея. В съзнанието ми изплува мисъл, от която самия аз се изплаших. Усетих как кръвта нахлува в главата ми. Стиснах юмруци, присвих очите си и попитах:

-  А дали наистина не ти се е обадила, а Вале?

-  Емо, какви ги…

Ударих с юмрук по масата, надвесих над нея и извиках:

-  Дали наистина не знаеш къде е сега, а? И с кой? - тя ме гледаше вцепенено – Дали не разигравате някакъв ваш театър, а?

-  Аз не…

-  Мълчи и слушай! - ударих по масата отново -  Ето аз как ги виждам нещата. Оня гомнар я пресреща по пътя, спира я на улицата и започва отново да ù се обяснява. Норчето, милата, решава, че пак и са се върнали нейните шибани чувства към него и му се е хвърлила на врата. Обадила ти се е и ти е казала какво се е случило, а ти като нейна приятелка си я подкрепила, разбира се. Казала ти е също да си мълчиш и да се правиш,че не знаеш нищо. След което си е изключила телефона. Само ‘дето не сте ме сложили в сметките си. Изобщо не сте предполагали, че ще реагирам така и че ще тръгна да я търся. И сега продължаваш да ми разиграваш театър и да се правиш на две и половина.

В погледа ми се четеше ярост.

- А, Вале, Валенце? Има ли какво да добавиш? – с ирония казах аз.

Изправи се и си доближи до лицето ми. Погледът ù ме смрази. Все едно виждаше пред себе си най-голямата отрепка на света.

-  Мръсник! Ти си един мръсник, знаеш ли? – гласът и беше съскащ, като на змия, която е готова да нападне – Не искам да де виждам повече, изчезвай оттук!

-  А ти си лъжкиня, най-голямата лъжкиня, която някога се е раждала. Най-лесно е да ме изгониш, нали? И после какво? Ще кажеш на Нора какво се е случило и ще започнете да творите нов сценарий за друго представление, а?

-  Ти наистина си глупак! - почти извика Валя -  Нора те обича, малоумник такъв. Вчера, когато дойдох да я сменям, я видях в светлина, в която никога преди не съм я виждала. Никога не я бях виждала толкова щастлива. Усмивката не слизаше от лицето ù. И знаеш ли какво ми каза, хахавелник такъв? Каза, че едва сега е усетила какво е любов, че едва сега е разбрала, какво е човек да обича истински. – по очите ù напираха сълзи, които потекоха по двете ù страни. Аз я гледах слисан – Е, все още ли мислиш, че би ти причинила това?  Все още ли мислиш, че те лъжа? – бях сигурен, че ми казва истината, очите ù ми го казваха.

-  Не – отвърнах и наведох глава.

Валя се разплака и Младен я взе в прегръдките си.

-  Браво бе, Шерлок – каза той, а на нея прошепна – Не плачи миличка, не плачи. Не му обръщай внимание.

Тръгнах към изхода. Никой не се опита да ме спре.  Часовникът на стената показваше единайсет без десет.

                                               *        *        *

Не ми се прибираше в хотела. Имах нужда да пийна нещо и да остана насаме със себе си. Повечето заведения все още работеха. Все пак беше петък вечер. Избрах едно тихо ресторантче и седнах на най-отдалечената маса. Поръчах си водка с кола и се замислих. Прелиствах като страници на книга всичко, което се беше случило от миналата вечер насам и се питах дали не ми убягва нещо. Мъжете от ресторанта, тъмното БМВ, клюкарите пред входа, Пепи с неговото странно поведение на мъж, Милена… Припомнях си всяка една тяхна дума, всеки жест, всичко. Видях разплаканото лице на Валя. Какво ми беше станало, по дяволите, защо ù ги наговорих онези глупости? Как можах да я нараня така? Нима аз не бях достатъчно наранен, за да искам и друг да страда? Или бях такъв егоист, че исках да предам страданието си и на нея? И тогава разбрах, че съм казал това, защото така ми се искаше да бъде. Защото предпочитах никога повече да не бъда с Нора, но да знам, че тя е щастлива и че всичко е наред. Загледах се навън, по осветената от уличните лампи улица. Беше една прекрасна юнска вечер. Подухваше слаб прохладен ветрец, и хората не бързаха да се прибират. По улицата преминаваха коли, които също не бързаха за никъде. Преминаваха бавно, като малки кораби. Дори можех спокойно да разпозная номерата им.

В този момент скокнах като ужилен ,,Номерата… Номера… Видях номера…,, Когато колата се отдалечаваше от нас снощи и аз гледах след нея, ù видях номера. Как досега не се бях сетил, как съм пропуснал най-важното нещо. Ето кое ми убягваше досега. Затворих очи, исках да извикам в съзнанието си онзи момент, онзи откъс. Като на забавен каданс пред очите ми се появи тъмното БМВ, през предното стъкло гледат две глави. Шофьор и пасажер. След това форсират  мотора и колата започва да набира скорост, аз оставам загледан след нея, булевардът е осветен и виждам номера за миг. Чуждестранна регистрация.

Отворих очи ,,Чужда регистрация, мамка му,,. Помислих дали не е немска. Доста коли внасяхме от Германия, така че беше напълно възможно. Не знаех какво да правя, току що бях открил нещо ново, а не знаех как да го използвам.  Младен беше прав. Това, че се е качила в подобна кола не значеше нищо. Да, но ако се е качила в подобна кола, с подобна регистрация тогава вече съвпаденията стават много. Веднага се сетих за Милена – сервитьорката.

Станах, платих сметката и се затичах към заведението, в което се видяхме преди няколко часа. Само дано още работеше. Когато пристигнах, въздъхнах с облекчение като видях хората насядали по масите отвън.

Влезнах през вратата, а Пепи ми се ухили насреща.

-  А, пак ли ти? Какво става, намери ли Нора?

-  Тук ли е Милена? – оставих го без отговор аз.

-  Тук съм – чух зад себе си и се обърнах. Милена държеше празна табла в ръцете си – Какво има пак?

-  Миленче, извинявай, че пак те притеснявам но е много важно. – тя ме изгледа с недоверие.

-  Ей, да не ме намесиш в ня’кви драми? Не искам да си имам проблеми заради теб.

-  Няма, обещавам, само още един въпрос и няма да ме видиш повече.

Завъртя няколко пъти таблата в ръцете си като продължаваше да ме гледа все така и каза:

-  О’кей, питай.

-  Обърна ли внимание каква е регистрацията на колата, в която се  качи Нора? Не бързай да ми отговаряш, помисли си хубаво, моля те.

-  И без да си мисля мога да ти отговоря. Беше турска.

Турска?! Ами да, разбира се, напълно логично. Та Турция беше на час път от Харманли. Благодарих на Бога, че има толкова любопитни хора и тя беше една от тях.

-  Благодаря ти, Миленче, много ти благодаря!

-  За нищо. – и добави – И не забравяй какво ми обеща.

-  Да, да. Няма. – казах аз и напуснах заведението.

Трябваше да отида до ресторанта, в който бяхме за последно заедно. Беше наистина късно но се надявах да работи. Спрях едно такси:

- Ресторант ,,Орехите,, - казах на шофьора и се облегнах на облегалката. Загледах се през прозореца. Планът ми беше да попитам жената, която ни посрещна дали си спомня за тези тримата. Дали знае от къде са, местни или преминаващи или пък може би… турци.

Таксито спря пред входа, платих и слязох. Минах през вече познатата порта, но този път на вратата никой не ме посрещна. Преминах през залата и се озовах в градината на ресторанта. Имаше само две заети маси.

-  Добър вечер – обърнах се. Жената в официалния тоалет стоеше зад мен.

-  Здравейте – усмихнах се аз – Не знам дали си ме спомняте, но снощи бях тук с компания, приятел и две момичета. Вие ни посрещнахте и ни настанихте ето там. – казах и посочих с пръст масата  до водопада.

-  Да, да спомням си, но ако искате сега да седнете трябва да ви предупредя, че до половин час затваряме.

-  Не, само искам да ви попитам нещо. Може ли?

-  Да, разбира се.

-  До нас, ей на онази маса – посочих пак – седяха трима души. Спомняте ли си ги?

-  Да спомням си. Едни едри момчета.

-  Точно. Исках да знам дали са местни или…?

-  Ами не мога да ви кажа, не съм ги виждала друг път.

Хрумна ми да попитам за сервитьора, който им изпълняваше поръчката.

-  А момчето, което ги обслужваше дали ще знае? Мога ли да го попитам?

Обърна се към колегата си, който почистваше една маса близо до нас:

-  Стефане, снощи кой обслужваше онези тримата? Големите.

-  Кои големи?

-  Ей там седяха –  посочи към масата – не си ли ги спомняш?

-  Аааа, мутричките ли? Ами Васил май. Защо?

-  Това момче пита. Той Васил почива днес, нали?

-  Да, утре е дневна – каза колегата и Стефан и се прехвърли на друга маса.

Тя погледна към мен. Нямаше какво да ми каже повече, а и аз нямаше какво да питам. Трябваше да говоря с този Васил, но това щеше да стане чак утре. Благодарих ù, излезнах от ресторанта и се заоглеждах за такси. Не можех повече нищо да направя днес. Трябваше да изчакам сутринта и да се върна пак тук, а през това време Нора беше някъде сама, изплашена и наранена може би. Господи, колко хубаво започна сутринта, когато се събудих до нея и колко ужасно завършва вечерта. Шибана история. Насран живот. Махнах на първото такси, което се зададе срещу мен и поех към хотела.

                                                                                                                                   ( следва )