Още от сутринта февруарското слънце огря големия затвор и ако не бяха голите клони на дърветата, човек можеше лесно да се подлъже, че е април. В този ведър петъчния ден главен инспектор Цанова трябваше да го посети, тъй като имаше среща с директора му. По пътя си дотам мисълта за предстоящите почивни дни често я разсейваше, обаче понеже беше човек, който бързо се мобилизира свърши до обяд не само  със срещата с директора, но и успя да се види с двама от затворниците на които им предстоеше скорошно освобождаване.

На портала полицаят, който ѝ върна личната карта и телефоните използва момента за да ѝ направи реклама на лавката. Не беше гладна, но й се пиеше кафе и за това тя тръгна към мястото където я беше упътил. Щом излезе от голямата и последна врата на затвора тя сви в дясно по посока на малка градинка, разположена точно до стената му. Следвайки малка бетонна пътечка тя скоро стигна до лавката.  Щом влезе вътре я посрещна мъж с бяла престилка, бели, стигаща до раменете коси и пожълтял от тютюна мустак.

- Добър ден госпожо! За нас е чест! Имаме пилешка супичка, кавърмичка, а скаричката е просто муци*!

Инспектор Цанова не знаеше какво е „муци“ обаче сочността с, която той произнасяше с умалителни имената гозбите събуди апетита ѝ.

- Ами...- зачуди се тя. - Нека да е скара.   

- Кюфтенца или кебапченца?

- Нека да са две кебапчета.

- С картофки или със зеленце?

- Ами със зеле.

Мъжът се обърна по посока на кухнята и извика с глас,който нямаше нищо общо с мазната му интонация от преди малко.

• Петров! Две кебапчета със зеле. И по-бързо действай. Госпожата е от СДВР*!
• Как разбрахте? – Попита тихо и любезно инспектор Цанова.
• Извинете госпожо, - отговори той -  ама мислите ли, че от София ще дойде някой и ние да не разберем. И не само ние служителите, а и всички изобщо.

Сетне отново се обърна към кухнята и кресна – Маринов! Бързо масата!

При тези негови  думи от кухнята излезе младо момче. Сигурно имаше едва двадесетина години. Красотата на младостта струеше от фигурата му. Движеше се обаче някак машинално, а погледът му бе абсолютно бездушен. Младежът, който съдържателят на лавката беше нарекъл Маринов сложи нож и вилица на една от масите, след което започна да сгъва с прецизност една салфетка, като се стараеше да и придаде вида на салфетка от шикозен ресторант. Цялата тази сцена; тези изхабени от времето мебели, комунистическият вид на лавката и не на последно място, обиграните от навика движения на момчето накараха инспекторката да реагира.

• Ама моля ви се! Няма нужда.
• Как така? – въпросително разпери срещу нея ръце лавкаджията – Щом тия двамката са ми ги оставили за цяла седмица то поне да си  го заслужат.

Обедът беше вкусен. Кебапчетата бяха сочни и ароматни и със сигурност правени на дървени въглища. Салатата пък бе по-вкусна и от нейните най-добри кулинарни постижения. Когато приключи с обеда си тя се нареди на образувалата се опашка за да си плати. Тогава в лавката влезнаха няколко жени. Това разбира се ни най-малко не я учуди. В този затвор имаше училище за лишените от свобода и поради това освен психоложки и пробационни инспектори вътре работеха и много жени като учителки. Направи ѝ впечатление обаче една от жените. Слаба, около четиридесет годишна, с руси, като на метла коси. Кикотеше се като тинейджърка а сините ѝ малки очички стрелкаха предизвикателно. Носеше тънка сива фанела с дълбоко деколте и пола със същия цвят, която от своя страна много повече показваше, отколкото скриваше. Докато наближи нейния ред инспектор Цанова се питаше относно възрастта и длъжността на тази жена.

Когато си плати тя си взе кафе и излезе навън. Там обаче  забеляза униформен  служител на ГДИН***, който се припичаше изпружил крака пред кръгла пластмасова масичка на която имаше кафе и две вафли „Боровец“.  Той я погледна строго със стоманено сивите си очи и я поздрави. От погледа му Цанова неволно потрепери. Имаше нещо плашещо в този човек.  Той гледаше така, сякаш за нещо се бе провинила и сърдития му поглед пронизваше света с готовността да го прати в изолатора.  Цанова реши, че ще е по-добре да допие кафето си в колата. Внезапно  обаче от някъде се появи огромно и високо почти до колената ѝ куче на кафяви петна и с умен поглед.То забеляза непознатия за него човек и размахало приветливо опашка  тръгна към нея. Тя се смути. Полицаят обаче, врял и кипял относно човешките реакции усети  това и се обърна към кучето, като каза рязко и заповеднически:

• Бѐгай(1) бе Венци! 

Цанова нямаше навик да заговаря непознати, но пък й стана любопитно.

- Ама той Венци ли се казва?

      -Ъхъ –  отговори  полицая. – Кръстихме го на един колега. Един ден, както си седял точно на тая маса, едно куче му гепѝ кюфтето напрао от вилицата. Той се пенсионира – песа остана.

В този момент русокосата служителка, която Цанова бе огледала по време на обеда  излезе от лавката. Тя държеше найлонов плик в който се виждаха няколко кебапчета и малко хляб. Кучето реагира на миризмата а полицаят вдигна дясната си вежда.  Служителката зачатка с високите си обувки и Цанова заедно с полицая се загледаха в краката ѝ.  Инспекторката отново се замисли за визията на тези жена в подобно работно място, а в погледа на полицаят имаше пролетни краски. След няколко нейни крачки той подвикна строго и сърдито, като към нарушител на дисциплината. 

-Тодорва, ва̀рди(2) плика, Тодорова! ...Плика ва̀рди!!!

Русокосата, която изглежда се казваше Тодорова, забеляза кучето и  вдигна малко плика си,  но фръцна дупе  и с тънко и предизвикателно гласче отговори:

• Епа я̀ла(3) да ме ва̀рдиш!

Чул тези думи полицаят подскочи така, че стола му отхвръкна назад и грабнал двете си вафли той се спусна към Тодорова, като след буйстващ затворник.  Видял случващото се, току-що излезлия навън лавкаджията  подвикна след него:

• Къде ръгна̀(4) бе?!

Той отговори:

• Па я̀ла те! Да ва̀рдим Тодорова, че Венци й са пу̀ща(5)!

* Муци - Чувал съм израза от баща си. Произнася се с примлясване на устните, като при целувка. В случая не мисля, че има нещо общо с „муцка"“ а по-скоро посткомунистическия бохем и съдържател на лавката има в предвид нещо средно. Нещо като събирането на „сочно-вкусно-екстра“ в една дума.

**СДВР - Столична Дирекция на Вътрешните Работи

***ГДИН  - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията"

1 - Всички отбелязани думи и изрази са харкатерни за диалекта на севоразпадна България и значат съответно:

1 - бѐгай - бягай

2 - ва̀рди - пази

3 - яла̀ - ела

4 - ръгна̀ - тръгна

5 - пу̀ща - пуска, спуска. (С оглед взаимоотношения между половете всички знаем обаче, че "пуска" може да има и съвсем друго значение.)